упражняваха бащината си професия — библиотекар за Кайоа, санитар за Сертис.
Разликите бяха много повече. Кайоа и Сертис не бяха учили в едно и също училище. Не бяха израсли в един и същ квартал и не принадлежаха към една и съща социална класа. Произлязъл от скромно семейство, Реми Кайоа бе отгледан в среда на интелектуалци и бе живял в университета. Филип Сертис започнал да работи като санитар още на петнайсет години, следвайки стъпките на баща си. Бе почти неграмотен и все още живееше в семейния дом в околностите на Гернон.
Реми Кайоа прекарваше живота си сред книгите. Филип Сертис прекарваше нощите си в болницата. Нямаше никакво хоби освен видеоигрите, на които се отдавал преди работа в бирарията срещу болницата. Кайоа бе освободен от военна служба. Сертис бе служил в пехотата. Единият бе женен, другият — ерген. Единият бе влюбен в планината и в експедициите. Другият сякаш никога не бе мръдвал от квартала си. Единият беше шизофреник, при това несъмнено опасен. Другият по всеобщо мнение бе „кротък като агне“.
Трябваше да се приеме очевидното — единствената обща черта между двамата мъже бе физиката им. Приличаха си по изпитите лица, ниско подстриганите коси и източените силуети. Както бе казал Барн, убиецът очевидно избираше жертвите си заради външността им.
За миг Ниманс се замисли дали не става дума за сексуално престъпление. Може би убиецът е неосъзнат хомосексуалист, привличан от този тип млади мъже. Не му се вярваше, а и съдебният лекар бе категоричен: „Това не е по неговата част. Ни най-малко.“ Разглеждайки раните по първия труп, докторът бе доловил студенина, жестокост, усърдие, които нямаха нищо общо с треската на извратеното желание. Пък и по тялото не се забелязваха следи от сексуални мъчения.
Тогава какво?
Може би лудостта на убиеца бе от съвсем друг вид. Във всеки случай приликата между предполагаемите жертви и очевидното начало на серия — две убийства за два дни — подкрепяха хипотезата за маниак, който се готви да убива отново. Имаше и други аргументи в полза на подобно подозрение: знакът, оставен върху първото тяло, който ги бе отвел до второто, позата на зародиш, извадените очи, както и упорството да се поставят труповете на недостъпни и театрални места — в скалата високо над реката, в прозрачния затвор на ледника…
И все пак Ниманс все още не вярваше в тази версия.
На първо място заради опита си на полицай. Макар внесените от САЩ „серийни убийци“ да бяха навлезли в литературата и в световното кино, във Франция тази жестока тенденция не се бе утвърдила. През двайсетте си години служба Ниманс бе преследвал педофили, извършили убийство по време на някоя от кризите си, изнасилвачи, чиято бруталност бе причинила смъртта на жертвата, садомазохисти, прекалили с жестоките си игри. Но никога серийни убийци в строгия смисъл на думата. Този вид престъпления не беше френска специалност. Комисарят нямаше намерение да анализира това явление, но фактът бе налице — последните серийни убийци във Франция се наричаха Ландрю или доктор Петио и по манталитет бяха по- близо до дребния буржоа, жаден за печалба или за наследство. Нищо общо с кръвожадните американски чудовища.
Комисарят отново разгледа снимките на младия Филип Сертис и на Реми Кайоа, пръснати на масата пред него. В папката имаше и снимки на първия труп. Ниманс се вгледа в тях. Не можеше да стои така, със скръстени ръце. Може би в същия този миг някъде подлагаха трети човек на най-тежки изтезания. Може би ръце в найлонови ръкавици вадеха очите му.
Деветнайсет часът. Смрачаваше се. Ниманс стана и запали неоновото осветление. Реши да се порови в живота на Филип Сертис. Може би щеше да открие нещо. Следа. Знак.
Или просто още някоя обща черта между двете жертви.
28
Филип Сертис и майка му живееха в малка къща на пуста улица извън града, недалеч от жилищен комплекс с неподдържани сгради. Ниманс знаеше, че възрастната жена още дава показания в жандармерията, но за всеки случай позвъни.
Никакъв отговор.
Обиколи къщата. От лявата й страна имаше малък гараж, в който бе паркирана кална стара лада. Градината бе отзад — няколко квадратни метра трева.
Полицаят се огледа за недискретни свидетели. Никой. Изкачи трите стъпала и освети с фенера си ключалката. Класически модел. Лесно отвори вратата и влезе в дома на предполагаемата жертва.
След антрето проникна в дневната. Видя зеленикав мокет, покрит с тъмни килимчета, окачени на стената ловни пушки, разкривени мебели, безвкусни украшения.
Сложи си латексовите ръкавици и внимателно прегледа съдържанието на чекмеджетата. Не намери нищо особено. Посребрени прибори за хранене, бродирани салфетки, лични документи — квитанции за платени данъци, формуляри от общественото осигуряване… Качи се на втория етаж.
Лесно откри стаята на Филип Сертис. Афиши с животни, илюстровани списания в едно сандъче, програми на телевизията — от всичко лъхаше на интелектуална бедност, граничеща с малоумие. И тук не забеляза нищо особено освен някои подробности, които свидетелстваха, че Сертис е водел нощен живот. Лампи и фенери от всякакъв вид и с всякаква мощност бяха подредени на една етажерка. Забеляза и дебелите капаци на прозорците — плътни, без никакъв процеп, очевидно предназначени да предпазват обитателя от светлината и да прикриват моментите му на будуване. Накрая откри маски, като тези, които се използват в самолетите от пътниците, желаещи да подремнат. Излиза, че Сертис е страдал от безсъние. Или е имал вампирски наклонности.
Ниманс повдигна завивките, чаршафите, плъзна пръсти под килима, опипа тапетите. Не откри нищо. И никаква следа от връзка с жена.
Набързо огледа стаята на майката. После слезе в кухнята, мина през банята, през мазето. Чиста загуба на време.
Загаси фенера си и усети приятна и неочаквана тръпка. Прониза го усещане за нещо скрито, за някакво тайно убежище.
Размисли. Не можеше да греши. Не чак толкова. Трябваше да имаше някаква връзка между Кайоа и Сертис. Тогава му хрумна нещо друго.
Гардеробната на болницата бе пуста. Ниманс безшумно огледа металните шкафчета и прочете табелките с имената. Намери шкафчето на Филип Сертис. Отново нахлузи ръкавиците си и насили ключалката. Престилки. Стари списания. И още фенери и маски. Опипа стените, огледа ъглите. Нищо. Провери дали няма двойно дъно.
Коленичи и изруга. Явно вървеше по фалшива следа. Нямаше нищо за откриване в живота на този млад човек. А и не беше сигурен, че замръзналият труп в планината е неговият. Може би Филип Сертис щеше да се появи няколко дни след първото си бягство с някоя пищна блондинка.
Усмихна се на собственото си упорство. Когато се изправи, забеляза под шкафчето леко отлепена част от линолеума. Плъзна ръка отдолу и повдигна парчето. Пръстите му напипаха цимент и някакъв предмет. Когато измъкна ръката си, държеше в нея ключ.
По нарезите му позна, че е предназначен да отваря ключалка на блиндирана врата.
Ако Сертис имаше някаква тайна, тя се намираше зад вратата, която този ключ отваряше.
В кметството успя да хване последния служител, който се готвеше да си тръгва. Когато произнесе пред него името на Сертис, лицето на човека не трепна — явно никой още не знаеше за случая, нито за предполагаемата самоличност на новата жертва. Чиновникът неохотно извади регистъра, за да направи исканата от офицера справка.
Докато чакаше, Ниманс си повтори хипотезата, която го бе довела тук. Филип Сертис бе скрил ключ за блиндирана врата под шкафчето си. Но вратата на дома му бе най-обикновена. Ключът можеше да отваря безкрайно много врати, шкафове, складове, особено в болницата. Защо обаче да го крие? Интуицията бе подтикнала Ниманс да дойде тук, в кадастралния отдел, за да провери дали Сертис не притежава и друго жилище, колиба, плевня, какво да е, но с укрепен вход.
