— Никой не ми е споменавал за този случай. Нямаше ли разследване?
— Не. Приеха го по-скоро като административна неуредица. А и евентуалният заподозрян, Етиен Кайоа, бе починал три години преди това. Всъщност май само аз се заинтересувах от тази история.
— Не отидохте ли да видите фишовете? За да ги сравните с тези от официалните досиета?
Шампела слабо се усмихна.
— Исках да отида. Но в края на краищата не ми стигна времето. Не знам дали разбирате за какви документи става дума. Хвърчащ лист с теглото, ръста и кръвната група на новороденото. Същата информация се нанася на другия ден върху здравния картон на детето. Тези фишове са само първата брънка от медицинското досие.
Ниманс се сети, че Жоано бе поискал да посети архивите на болницата. Явно тези незначителни фишове живо го бяха заинтересували. Комисарят смени темата.
— Каква е връзката с Шернсе? Защо Жоано го е посетил веднага след като е излязъл оттук?
Смущението на директора се засили.
— Едмон Шернсе много се интересуваше от децата, за които ви говорих.
— Защо?
— Шернсе е… беше официалният лекар на института. Той познаваше отлично наследствените заболявания на моите пациенти. Затова се учудваше, че други деца, първи или втори братовчеди на пациентите ми, са толкова различни. Освен това генетиката бе негова страст. Мислеше, че генетичните дадености могат да се доловят в зеницата на човешкото същество. В някои отношения беше много особен човек…
Полицаят си припомни офталмолога. „Особен“: терминът отлично му прилягаше. Припомни си и тялото на Жоано, разядено от киселината. Попита:
— Не поискахте ли мнението му на специалист?
— Не. Не посмях. Не познавате атмосферата в нашия град. Шернсе принадлежи на каймака на университета, разбирате ли? Той е сред най-известните офталмолози в областта. Докато аз съм само пазачът на тези стени.
— Мислите ли, че Шернсе също е прегледал официалните медицински досиета на новородените?
— Да.
— Смятате ли, че е направил това преди вас?
— Възможно е.
— Смятате ли, че е открил фалшификацията?
— Но… откъде да знам! Не разбирам накъде биете!
Ниманс не настоя. Беше си изяснил един друг аспект на историята — Шампела не бе отишъл да разгледа откраднатите от Кайоа фишове, защото го е било страх да не открие някаква уличаваща информация за преподавателите в университета. Преподавателите, превърнали се в господари на града, от които е зависела съдбата на хора като него.
— Какво друго казахте на Жоано?
— Нищо. Разказах му точно това, което казах и на вас.
— Размислете.
— Това е всичко. Уверявам ви. Ниманс се изправи.
— Името Юдит Еро говори ли ви нещо?
— Не.
— А името Филип Сертис?
— Това не е ли втората жертва?
— Не бяхте ли го чували преди?
— Не.
— А думите „пурпурни реки“ напомнят ли ви за нещо?
— Не. Наистина, аз не…
— Благодаря, докторе.
Ниманс вече прекрачваше прага на вратата, когато подхвърли през рамо:
— Последен въпрос, докторе. Не видях никакво куче. Нямате ли кучета?
— Кучета ли?
— Да. Кучета за слепи.
Човекът разбра и намери сили да се усмихне.
— Кучетата са полезни за незрящите, които живеят сами. В нашия център нямаме нужда от кучета.
Навън Ниманс огледа светлата сграда, която блестеше на дъжда. От сутринта насам бе избягвал института заради псета, които не съществуваха. Собствените му призраци бяха стрували живота на младия лейтенант.
48
Ниманс караше надолу по лъкатушния планински път. Дъждът се усилваше. Вкопчен във волана, полицаят се опитваше да овладее колата, която на всеки завой се плъзгаше към пропастта.
Внезапно пейджърът иззвъня в джоба му. Повикването бе от Париж, от Антоан Ренс. Ниманс извади с една ръка клетъчния си телефон и набра номера. Щом чу гласа му, Ренс каза:
— Англичанинът е мъртъв, Пиер.
Напълно съсредоточен в разследването си, Ниманс се опита да претегли последствията от тази новина. Не успя. Директорът продължи:
— Къде си?
— В околностите на Гернон.
— Има заповед за арестуването ти. На теория трябва да се предадеш и да върнеш оръжието си.
— На теория?
— Говорих с Терпант. Всички медии са в града ви. Утре Гернон ще бъде най-известният град във Франция. И всички те търсят.
Ниманс мълчеше. Ренс попита:
— Пиер, смяташ ли, че ще заловиш убиеца?
— Не знам. Но съм на прав път, убеден съм.
— Тогава ще си уредим сметките по-късно. Не съм разговарял с теб. Ти си в неизвестност. Имаш още час или два да приключиш случая. След това вече нищо не мога да направя. Освен да ти намеря адвокат.
Ниманс измърмори нещо и изключи телефона. В този миг колата се появи от дясната му страна. Комисарят реагира със секунда закъснение. Колата с пълна сила го блъсна. Ниманс изпусна волана. Берлината се заби в скалата. Полицаят изкрещя и се опита да я изправи. Успя да я овладее и хвърли потресен поглед към другата кола. Джип 4?4 със загасени фарове, който отново го атакуваше.
Ниманс натисна спирачките. Масивната кола на свой ред намали, после зави вляво и принуди полицая да спре, преди да продължи напред. Ниманс отново даде газ, опитвайки се да задмине джипа от външната страна. Напразно.
Какво искаше този побъркан? Внезапно Ниманс намали и остана на няколко десетки метра зад колата убиец. Джипът също намали, принуждавайки берлината да се доближи. Но полицаят се възползва от тази промяна в скоростта му и рязко даде газ. Този път успя да се промъкне отляво.
Ускори още, натискайки газта до дупка. В огледалото за обратно виждане забеляза джипа да потъва в мрака. Така измина няколко километра.
Отново беше сам на пътя.
Какво ставаше? Кой го бе нападнал? И защо? Какво бе узнал, та се опитваха да го отстранят? Дори не бе различил силуета на волана.
След поредния завой Ниманс забеляза моста, който бе на десетина километра от Гернон. Даде още газ. Вече бе излязъл на бетонното платно, когато го заслепиха фаровете — джипът отново бе зад гърба му. Ниманс се съсредоточи върху пътя пред себе си. Помисли: „Не мога да умра. Не така.“ И натисна газта.
Изпитваше странно усещане, нещо като необяснимо убеждение: докато кара по този мост, нищо няма
