— Непоправим сте.
— Извинете ме. Недискретен ли съм?
Фани прошепна в ухото му:
— Живея сама. Нямам гадже, ако това ви интересува.
— Но… защо живеете в университета?
— Така съм по-близо да работата си.
— Вярно. Спомням си. Най-младата дипломантка във Франция. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели. Вие сте от ония деца, които…
Фани го прекъсна:
— Какви деца?
— Искам да кажа, от свръхнадарените и в учението, и в спорта…
Лицето на младата жена потъмня. В гласа й прозвуча подозрение.
— Какви ги дрънкате?
Полицаят не отговори, въпреки дивото си желание да разпита Фани за произхода й. Но пита ли се жена откъде черпи генетичната си сила, какъв е източникът на хромозомите й?
— Господин комисар, не знам защо сте дошли у дома ми във вашето състояние. Но ако имате конкретни въпроси, задайте ги.
Ниманс вече не усещаше болка, но би я предпочел пред хапливия тон на Фани. Усмихна се смутено.
— Исках да поговорим за университетския вестник, в който пишете…
— „Темпо“?
— Да.
— Е, и какво за него?
Ниманс замълча. Фани вече бинтоваше главата му.
— Питах се дали сте писали статия за нещо, станало в сутерена на университета през миналия юли…
— Какво нещо?
— Намерили са фишове на новородени в сейфа на Етиен Кайоа, бащата на Реми.
— О, тази история…
— Писали ли сте статия за нея?
— Мисля, че да, няколко реда.
— Защо не ми казахте?
— Да не би да има връзка с убийствата?
Ниманс повиши тон.
— Защо не ми казахте за тази кражба?
Фани сви рамене. Все още увиваше главата на полицая.
— Нищо не доказва, че е имало кражба. С това безредие в архивите всичко се обърква, всичко се губи, после всичко се намира отново. Толкова ли е важно?
— Вие лично видяхте ли фишовете?
— Да, ходих в архива.
— Нищо особено ли не забелязахте в тези документи?
— Какво например?
— Не знам. Не ги ли сравнихте с оригиналните досиета?
Фани отстъпи. Превръзката бе готова.
— Това бяха само хвърчащи листове, писани от сестрите. Нищо забележително.
— Колко бяха?
— Няколко стотици. Не виждам какво…
— В статията си цитирахте ли имената от фишовете, семействата?
— Написах само няколко реда, нали ви казах?
— Мога ли да видя статията?
— Не си пазя статиите.
Фани стоеше изправена, със скръстени ръце. Ниманс продължи:
— Мислите ли, че някой е ходил да види тези фишове? За да открие името си или името на родителите си?
— Не, едва ли. Сега там е заключено. Но какво значение има? Каква е връзката с вашето разследване?
Ниманс не отговори веднага. Избягвайки да гледа Фани, той зададе друг въпрос, който по-скоро приличаше на удар под кръста.
— А вие разгледахте ли тези фишове внимателно?
Мълчание. Полицаят вдигна очи. Фани не бе помръднала от мястото си, но изглеждаше много далеч. Накрая отговори:
— Вече ви казах, че да. Какво точно ви интересува?
Ниманс се поколеба, после каза:
— Искам да знам открихте ли във фишовете имената на родителите си. Или на баба ви и дядо ви.
— Не. Защо питате?
Комисарят стана, без да отговори. Сега и двамата бяха прави, като на дуел, като два противоположни полюса. Ниманс видя бинтованата си глава в едно огледало в другия край на стаята. Обърна се към младата жена и смутено прошепна:
— Благодаря. И извинявайте за въпросите.
Взе палтото си и изрече:
— Колкото и невероятно да ви се струва, мисля, че тези фишове са коствали живота на един от полицаите, който участваше в разследването. Един млад лейтенант в началото на кариерата си. Той е искал да разгледа тези документи. И мисля, че са го убили, за да му попречат.
— Това е смешно.
— Ще видим. Отивам в архива, искам да сравня фишовете с медицинските досиета.
Вече навличаше подгизналото си палто, когато младата жена го спря.
— Няма да обличате тази ужасна дреха. Почакайте. Излезе от стаята, после се върна. Носеше фланелка, пуловер, подплатено сако и непромокаем панталон.
— Няма да ви отива — уточни тя, — но поне е сухо и топло. И главно, сложете това.
С един жест нахлузи върху главата му качулка от полиестер. Изненадан, Ниманс комично завъртя очи. Двамата едновременно избухнаха в смях.
За миг съучастничеството им се възстанови. Но полицаят сериозно каза:
— Трябва да тръгвам. Да продължа работата. Да отида в архива.
Не успя да реагира. Фани го прегърна и го целуна по устните. Усети, че го облива топлина. Не знаеше дали от треската или от нежността на езичето, което се плъзгаше между устните му, горещо като жарава. Затвори очи и прошепна:
— Разследването. Трябва да го продължа.
Но раменете му вече бяха притиснати о пода.
X
51
Вратата все още бе открехната. Карим нахлузи ръкавици и я отвори. Запали фенера си и се вмъкна в гробницата. Слезе приведен по стъпалата и си каза: „Вече нямам избор.“ Фенерът освети повърхността на черна вода. Дъждът бе проникнал вътре и бе напълнил гробницата до половина.
Задържа дъха си и нагази във водата. Внезапно главата му се удари в ковчега. Извика, обзет от паника, после се завъртя, забави движенията си, опитвайки се да се успокои. Тогава видя малкия ковчег, който плуваше във водата като лодка.
