Владислав Граматик
Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир
Изконният враг на човешкото спасение и противник на смирението, проклетият дявол, който някога се бе опълчил срещу създателя на всичко и заради надменността си бе смъкнат и предаден на адския мрак и който сам стана мрак поради лукавата си прищевка, навсякъде предизвиква постоянни войни и смутове. Като видя толкова преславните и предивни знамения и изцеления, които дълго време ставаха при ковчега на преподобния и главно поради злопаметност и вражда, като се озлоби против преподобния много повече, отколкото в началото, той биде обхванат напълно от лют гняв и от горчива завист. И при това, като не можеше да го търпи, той тутакси прибягна до своите обикновени и пагубни войни.
След това, като се измина немалко време и когато властта на гръцкото царство отслабна, дори съвършено се изтощи, по попущение на бога и по неузнаваемите му предопределения, измаилтянският народ [съвсем неочаквано] нападна всички източни и южни страни в Азия, [които бяха под гърците], и ги завладя, па достигна и в Тракия и си я подчини.
След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица, измаилтяните веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наречена Косово. Всред боя загина и лютият насилник, който ги предвождаше. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно изпусна варварската си [и нечестива] душа: всред боя той неочаквано бе лишен от живот от сръбски воини. И така, прочее, когато грехът надделя — уви, поради нашите престъпления! — сръбската земя падна под властта им.
Малко след това те завладяха и българските области, подобно на някое слабо гнездо, заедно с оня чуден град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърля пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития. Никои не можеше да се противопостави по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и се наложи.
Напълно запустяха много области и села, заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън.
Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на богоносния отец, която е в Рилската пустиня — където преподобният, когато беше жив, прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот — и която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на бога и в чест на преподобния, прочутият кесар Хрельо, който прие иночески образ под името монах Харитон.
След дълго време, когато престанаха военните сражения, които по-преди ставаха по българските земи, и когато общественият живот потече пак спокойно, явиха се едни мъже миряни. Те бяха благочестиви и благородни по потекло, а по народност — българи. Те живееха край Кюстендил, в едно село, което отстоеше от него на две поприща и нещо [и което се наричаше Граница]. Те бяха украсени със свещенически сан и при изпълнение на службата си заставаха пред бога, подобно на онзи Захарий в древността, който е баща на Предтечев. Богу те принасяха безкръвни жертви заради себе си и заради людските прегрешения.
Когато изпратиха при бога своите съпруги, те напуснаха мирския живот, като се натовариха със сладкото Христово бреме. И бидейки обхванати от голям страх от бога, заселиха се в Рилската пустиня [в гореказаната обител на преподобния, която беше тогава пуста и необитаема, както се каза по-ра-но]. Те станаха образ и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях. Те постоянно се упражняваха в труд и подвизи, в голямо търпение, в молене и пеене, в пост и в четене на божествени книги и в други подобни, които сега нямам време да опиша — за това е необходима друга, по-тежка работа.
Те бяха трима на брой и братя по плът. Те бяха синове на блаженейшия епископ в Крупник кир Яков, който със свидетелствуването си в онова време твърде добре опази словесното стадо Христово. Единият от тях по име се наричаше Йоасаф. [Още отначало той заемаше първо място помежду им.] Вторият се казваше Давид, а третият — Теофан.
Както се каза, тримата дойдоха в гореспоменатата пустиня, защото искаха да се поселят в нея. При това те дойдоха не едновременно, нито пък заедно, а късно един след друг. И понеже намериха всичките манастирски здания съвършено съборени и разрушени освен единствената църква и кулата, те, подпомогнати от бога, тутакси пак въздигнаха всичките от основи. И те съвършено ги поправиха и изградиха, и благолепно ги украсиха, като положиха за тях много труд и грижи и като сами изхарчиха средства. Ала това те извършиха не сами и не само
със свои средства и със средствата, що притежаваше цялото братство от целия манастир, но и с пожертвуванията на някои боголюбиви мъже и преди всичко с настояването и помощта на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител, кир Георги, който хубаво и много изредно набави всичко, от което се нуждаеха манастирските здания. [Тяхното изящество и тяхната украса, подобно на някой силен магнит при вида на желязото, подтикват и сега към боголюбива ревност не само мнозина местни жители от тамошната област и съседните й страни, но вече и от далечните. Те идват там с най-голяма ревност и със силна вяра и свръх силите си поднасят на светата обител от онова, що имат. А след като получат благословение и най-голяма полза там, особено когато се празнува денят на светеца, с радостни души и с най-голямо веселие се завръщат пак по домовете си.]
Когато те вършеха всички тия неща и други подобни на тях и се трудеха, и работеха и за още повече по изграждането на манастира, [та за тях започна да се говори навсякъде из околността], внезапно достигна до тях една неочаквана, но много радостна вест. И като огласи слуха им с истината, тя изпълни душата им с множество наслади и с духовна радост.
Един свещеник по име Яков, който беше протопоп на Филиповия град, в Тракия и който имаше голяма вяра и любов към преподобния отец и пустинен светилник Иван, когато дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния: че дори още лежал [от много години] в Търновската архиепископия, [покрит някак и неизвестен], и че [напълно] бил достъпен [в това време за външните]. Той казваше още и това, че сам го е видял, когато ходил там със своя митрополит [и с немалко други с него] по някаква работа и когато се поклонил на свещените мощи на преподобния, и че си изпросил от тамошните свещеници една частица от тях за благословение.
Като чуха това, тогавашният предстоятел на обителта, честнейшият йеромонах кир Давид, и останалото во Христе братство много се зарадваха от душа и най-грижливо го разпитаха за това. Йоасаф, който им беше пръв игумен, който най-напред постави у тях начало и основа на добродетелите и който по плът беше най-стар брат на тогавашния (предстоятел), беше вече заминал при господа, като замени временния с вечния и нетленен живот.
Но ето че след малко време и друг вестител дойде при тях и им разказа същото. Също така и той рече, че бил по някакъв случай в Търново и че с очите си видял чудотворния ковчег на светеца и че узнал всичко за него.
Обаче те все още не бяха напълно убедени в това. Даже и да беше то истина, те не можеха напълно да повярват, защото дотогава дори не бяха слушали, нито пък бяха разбрали, че ковчегът на преподобния тогава наистина бе в Търново. Въпросът беше предаден на дълбочините на забвението поради това, че беше се изминало много време и най-вече поради неуредиците и метежите, които бяха станали в града през времето, когато нахлуха в него варварите. Те мислеха, че бог го предал в ръцете на врага поради нашите прегрешения и всичко свето и ценно, що се е намирало у него, било неочаквано разграбено и отнесено другаде; тогава и [ковчегът] е бил отнесен някъде.
И тъй като не можаха, както се каза, напълно да повярват на донесението и като искаха да се осведомят за него, дали то е истинско, веднага пратиха едного от тамошните манастирски братя, който познаваше оная земя. Те му поръчаха да се осведоми за всичко и сам да види мощите на преподобния, та когато се завърне оттам пак при тях, да им разкаже подробно, какво е видял и какво е научил.
Прочее, така и стана. Пратеникът, като се осведоми най-подробно за всичко, съгласно поръката, и като се завърна скоро при тях и им извести, че всичко това е истина, с голяма бързина и ревност (братята) тутакси съобщиха за това на благочестивата царица госпожа Мария, [която беше дъщеря на благочестивия деспот Георги, сръбски владетел в ония времена, а жена на великия и самовластен амир Мурад, който от древните най-много се прослави с множество войни и бойни победи]. Тогава тя живееше на село. В него тя
