Щом разбрах това, в стаята всичко дойде на мястото си.
Светлината не е утринна, а някъде след пладне — значи, съм бил в безсъзнание няколко часа.
Гледам, пришълецът се навежда и разглежда напълно узрелите на краката му черни обувки. Сваля едната, сваля и другата — отдолу се показват обикновени боси ходила. Бързо огледа обувките от всички страни и ги сложи точно върху моя етюд „Брезичка“. След това отново клекна, взе да разглежда тъмното петно на корема си и да го трие.
Чувствувам се отвратително, в устата си усещам меден привкус, дишам пресекливо. Все пак по някакъв начин ставам, приближавам до чуждопланетника. Вярно, че етюдът ми е лакиран и почти изсъхнал, но все пак е твърде неприятно. Свалих обувките от етюда, едната сложих на пода, а другата взех да разглеждам. Ростовски обувен комбинат, четиридесет и втори номер, цена двадесет и седем рубли, вътре са със свинска кожа, отвън с телешка. Самият аз съм носил такива и съм сигурен, че нищо в тях не би озадачило дори стоковеда контрольор. Между другото, обувката не е съвсем нова, а малко поизносена. Дявол знае какво, с една дума!
Бях в такова недоумение, че изтървах тази странна вещ. Гостът от небесните бездни упорито продължаваше да не ме забелязва. Без да става, той се протегна, взе двете обувки и отново ги сложи върху етюда.
Аз пак ги свалям от картината и ги оставям настрани. Пратеникът на звездите този път става и ги връща на старото им място. При това той не проявява нито раздразнение, нито досада — държи се така, сякаш редът около него се нарушава не от жив човек, а от немислеща природа, от вятъра например.
Този път съм вече ядосан. Хващам обувките и ги запращам към противоположния ъгъл. Пратеникът на Вселената ме поглежда накриво, става, бавно се отправя за своето имущество, изтрива с длан следите от мазилката върху кожата и слага обувките отново там, където си бяха.
Всичко е така обикновено, липсва онази тържественост, която би съответствувала на такава историческа среща, че аз съм потресен. Но така или иначе е безсмислено да продължавам съревнованието. Махвам с ръка и като се удрям в таблата на вратата, влизам в своята стая. Обхваща ме ту жега, ту студ. Върху перваза на прозореца виждам огледалце. Взех го — езикът ми обложен, около носа и устните червеникав обрив. За щастие си спомних, че съм донесъл със себе си няколко таблетки антибиотик за всеки случай. Взех три и глътнах.
Седнах на койката.
От стаята на съседа постоянно се чува шляпане на боси крака по пода и звук от разтриване. В пролуката на вратата често се мярка бялата му фигура. Само за половин час върху краката му пораснаха сини силонови чорапи, върху тялото — памучен потник и зелени вълнени гащета. Той в миг сваля всичко, което възниква, и го слага върху моите етюди, на съчките или го окачва на някои от ръждясалите гвоздеи и без да се бави нито минута, се захваща с нещо друго. Кафявото петно на корема му се оказа корицата на паспорта (стар образец, преди подмяната). Пришълецът го образуваше постепенно, лист по лист, като всички те, прикрепени към корицата, известно време висяха до пъпа му.
Но аз не успях да видя този процес до края. Силите ми бяха изчерпани и се строполих на леглото, потънал в тежък, неспокоен сън.
Ето така, представете си, започна нашият съвместен живот, който продължи само осем дни. За това време представителят на чуждия разум, без дори за миг да напусне стаята или да хапне нешо, успя да отгледа от собствената си плът всичко необходимо, за да може да се включи в земния живот на едно средно битово ниво, а същевременно и той самият се подготви за това. Трудно обяснимо е, но, по собствена инициатива той нито веднъж не реагира на моето присъствие в къщичката. Той беше там, когато аз се разболях и без малко щях да умра, но този тип дори не ме погледна, не ми подаде чаша вода. При това той не изпускаше никаква подробност. Очите му дори по тъмно, нощем, виждаха добре нужния гвоздей на стената, ръцете му прекрасно се справяха с всичко, което му бе необходимо. Във връзка с това ми хрумва, че писателите фантасти и учените грешат, като свеждат извънземния разум само до четири задължителни категории: по-висок от нашия, по-нискокостоящ, враждебен и дружелюбен. За съжаление той може да се окаже просто безразличен разум!
Но за това си мислех по-късно. А в първия миг на шока не ми беше до това. Както стана ясно по-късно, тогава съм прекарал страшно възпаление на белите дробове, за известно време съм се намирал между живота и смъртта, затова всичко случило се е останало в паметта ми откъслечно. Може би част от това, което съм видял (но не голяма), е било плод на халюцинация. Не съм сигурен например дали пришълецът наистина е изстискал в устата си тубичка зелен кобалт и от него позеленя, по-вероятно е аз сам да съм използвал този предпочитан в моята тогавашна творческа палитра оттенък. Съмнявам се също, че гостът от небесните дълбини действително е сътворил от себе си грамофон „Акорд“ и плоча със запис на Едит Пиаф, с удоволствие прослушал записа, а след това е върнал всичко обратно, като го е разтворил в организма си. Силно се съмнявам. Тук има нещо странно. Защо точно Пиаф, а не Синявска — една изпълнителка с не по- малко дарование и женска привлекателност? Вярно е, че за вкусовете не се спори. Единственото сигурно е това, че чуждопланетникът, завършил биологическата еволюция, за по-малко от седмица извърши и социална. Става дума за овладяването на речта.
Гостът „заговори“ сутринта на втория ден, след като се бях върнал в колибата. Отначало се чуваха кашляния и отделни ниски звуци, каквито опитва оперният бас преди излизане на сцена, нещо като ръмжене — проба на целия говорен апарат. След това няколко часа от стаята му се чуваха „а“, „о“, „у“, взривни съгласни и други. До вечерта той произнасяше вече съчетания от звуци като „дър“, „бул“, „жел“, после започна да съединява две-три съчетания, тоест почти думи, но без смисъл, а през нощта правеше вече от тези комбинации цели изречения. Още първия ден бях забелязал, че пришълецът никога не почива — или крачи от единия ъгъл в другия, като се трие, или смъква от тялото си нови предмети за тоалета си и всякакви бумаги. Сега към ходенето се прибави мърморене. Когато и да се събудиш по тъмно и светло, чуваш все тази непрекъсната реч. Понякога това можеше да се смете и за руски език, защото тоналността скоро заприлича на нашата, и от време на време се промъкваха руски думи. На няколко пъти се напрягах, като се мъчех да разбера какво точно казва, но после се опомнях.
Ето че на третия ден от стаята изведнъж отчетливо прозвуча: „Бихте ли ми казали колко е часът?“
В този момент аз едва се бях домъкнал до кофата с вода, за да си глътна лекарството, и бях толкова изненадан, че чак изтървах таблетката. Зарадвах се много и забързах към стаята на пришълеца.
Но големият човек, без да ме погледне, приковал поглед към стената, каза неочаквано: „Защо не му отстъпиш ти? Голяма работа! Много станаха инвалидите.“
Последва безсистемен набор от думи и отново свързана фраза, но със съвсем друг тон: „Ще ви помоля да мълчите, когато говорите с мен.“
Явно той овладяваше реториката на различни слоеве от обществото. Оттогава чужденецът започна да казва осмислени изречения, без всякаква връзка. Гласът на звездният гост отначало звучеше някак сухо, с метална нотка, сякаш бе запис върху некачествена лента, но постепенно придоби нюанси, стана по- естествен. С всеки изминат час устните на пришълеца се движеха все по-бързо — той бе започнал приблизително от десетина думи в минута и стигна до към четиристотин и повече, така че започна да се чува бръмчене, след това бучене и на края тихо свистене. Аз свикнах с този звук, както свикват с развален хладилник. Така продължи към три дни или може би четири, вече не си спомням.
И изведнъж гостът се изключи. Изобщо спря. Вероятно спря, защото се бе научил да произнася всички думи и комбинации от думи, които смяташе необходими за благополучно функциониране в нашата земна действителност.
В този момент аз спях, а изведнъж стана тихо. Събудих се. Разтревожих се, станах и подпирайки се на стената, тръгнах към неговата стая. Влизам и виждам, че той се е прострял на пода. За пръв път от толкова дни насам си почива. Всички гвоздеи по стената са заети от различни вещи: върху ескиза ми „Брезичка“ са поставени неговите обувки, на друга картина — сини кецове, а под прозореца има две грижливо подредени купчинки. Това са неговите документи и пари — най-вече измачкани банкноти по една и пет рубли. Трудно е за вярване, че целият този куп материя, включително и самият човек, се е появила от мъничка мека подутина върху черния камък. Но както се казва, фактът е налице.
Оглеждам всичко, което той е сътворил от себе си, и виждам, че някои предмети от тоалета са закачени в недовършен вид. Например копчетата върху чифта модни полски джинси — такива едни пъстрички, евтини, не бяха се втвърдили докрай и бяха запазили телесен оттенък. А презрамките на платнената раница си бяха
