булдозер. За всеки случай си събух обувката и си топнах крака — водата бе ледена.
Няма какво да се прави — започнах да се изкачвам по течението на Ишта. Треперех все по-силно. Изглежда, към първоначалната ми простуда се бе прибавила разходката в студените локви. Навлязох в гората. Там бе тъмно. Извадих компаса и си набелязах посока юг, както всъщност подсказва и положението на долината… Но правият път непрекъснато се преграждаше ту от гъст храсталак, ту от паднало дърво, ту от някакво дере. А когато проверяваш светещата стрелка, тя винаги сочи не натам, накъдето вървиш. Опитах се изобщо да не прибирам компаса, но когато циферблатът ти е под носа, не виждаш къде вървиш, непрекъснато се спъваш и падаш. Клоните те бодат, очите ти, които не са свикнали с мрака, не успяват да те предупредят какво има отпред — камък или пън. Неволно си мислех до каква степен ни е разглезил градският уют, в чиито обятия жителят пали ослепителната лампа дори за петте секунди, които са му нужни, за да налее вода в кухнята.
Окончателно се бях измъчил с компаса, но между стволовете се запровира дискът на слънцето, появил се иззад слоя облаци, побледнял и не искащ да се скрие. Това вече е ориентир! Добре де, няма значение — ще вървя точно на запад. За мен не е важно направлението, да вървя напред по права линия, да не се въртя в кръг. Пъхнах компаса в джоба и започнах да се провирам през храсталака. Ту нагоре, ту надолу. Беше минал повече от половин час, откакто се бях пъхнал в тази горичка, а слънцето сякаш не залязва, а отново се издига. Сърцето ми се сви — помислих, че полудявам. Най-сетне се изкачих на някакъв каменен насип — майчице мила, то не било слънце, ами луна!
Сега не мога да разбера дори накъде е колибата и долината. Отново се събраха облаци, луната се скри, отново налетя дъждът. На три крачки нищо не се вижда, движа се напосоки, само и само да не стоя на едно място. Не аз избирам пътя, а особеностите на местността ме водят. Целият съм изподран, пребит, в главата ми се въртят ужаси. Представям си онази маймуна. В какво ли се превръща сега там, в стаята? Може би се е разделяла на две, а може би на две десетки чудовища и те създават странни ужасни уреди, готвейки се да колонизират Земята. Действително зарядът на развитието, което със страшна скорост накара зародиша да премине през червея и земноводното към млекопитаещото, бе толкова безпощадно енергичен, че беше трудно да се очаква нещо добро. Една след друга в съзнанието ми се редят вледеняващи картини. Виждам как смъртоносен лъч се изтръгва от върха на планината, пълзи и оставя след себе си стени от огън и дим, виждам облаци от непонятен газ, който се стеле над столиците на държавите. Цивилизацията загива и последните самотници, които са се укрили в канализацията, мазите, с отчаяние се питат: Кой ли е бил онзи мерзавец, онзи последен идиот, който е имал възможност и не е пресякъл в самото начало този надвиснал над планетата кошмар? Защо той не е изгорил в печката ужасния пратеник, докато той е бил още парченце, червей? А от друга страна, защо да го изгориш? Ами ако това все пак не е десант, а мирна дружеска делегация, след която ще последват бог знае какви технически блага?
После ми дойдоха други мисли. За къде съм тръгнал аз, мръсен, окъсан, с възпален поглед и с конячен дъх в устата? Ако самият аз бях дежурен в изпълкома или в милицията, нима бих повярвал на такъв пришълец. Сигурно бих го изпратил да се наспи или бих го затворил до сутринта, за да дойде на себе си. Това, първо. А, второ, какво право имам аз да общувам с хората, когато целият съм във вируси и микроби от другия свят? Що се касае до Луната, нашите, съветските изследвания вече са доказали, че там дори и не мирише на живот. И все пак колко държаха под карантина американците, които слязоха там. А пък аз общувах с него, вземах го в ръце, едва ли не на вкус го опитвах, докато беше още в зародиш.
Накратко казано, както си стоях, така се обърнах на сто и осемдесет градуса.
Назад!
Всичко трябва да реша сам. Или ще запаля пришълеца и сам ще изгоря заедно с него, за да не се разпространи заразата, или не знам какво ще направя.
И при това дори нямам понятие къде е Ишта, кой път ще ме отведе обратно.
И отново гората. Но вече е друга, по-висока — от елхи и борове. Миналогодишните иглички се бяха наслоили между корените като плътни, меки, причудливо изрязани килими. Подхлъзвам се, падам, кръвта ми бие в слепоочията. Чувствувам се така, сякаш съм виновен в нещо — не заради това, че сега изпускам пришълеца, а заради това, че такъв, какъвто съм, не можех да не го изпусна.
Вече около пет часа се лутам, започва да съмва. Гората свърши, мъкна се по някакъв баир. Хълмчета, храсталаци, висока трева, всичко онова, което толкова приятно прелиташе край стъклото на автомобила, придобива сега зловеща самостоятелност, спира те, превръща се във враг и се съпротивява. Пред мен се възправя каменен хребет, изкачвам го, дъхът ми почти спира. Добирам се до върха, стоя и се олюлявам. Пред мен — пропаст. Там долу, сред полето, нещо се тъмнее, а в средата му се вижда петънце жълтеникава светлина. Не можах веднага да съобразя, че това е прозорецът на колибата, където в първата стая гори забравената от мен газена лампа.
Седнах, по-скоро паднах, с треперещи пръсти извадих една цигара.
Какво да правя, как да постъпя? Отговорността на Александър Македонски един час преди битката край Граниха, колебанията на Наполеон пред Ватерлоо бяха нищо в сравнение с моите.
Не можах да измисля. Спуснах се. Небето бързо просветляваше, а заедно с него и цялата долина. Край колибата всичко бе спокойно. Влязох, тихичко взех туристическата си брадвичка с черна дръжка… промъквам се към вратата. Отвътре се чува лек звук, сякаш четкат плат с мека четка. Питам се кого ли ще видя сега — марсианеца с пипалата на Уелс или гения с ореол около главата?
Издърпвам резето, ритам с крак долния край на вратата и бързо оглеждам стаята.
Няма нито страшилище, нито гений!
В ъгъла до прозореца стои гол мъж. Набит, с поизкривени крака. Доста обикновен, такива в банята колкото искаш. Той не се обръща от шума при отваряне на вратата, а продължава усилено да разтрива с длани гърдите си, като гледа право пред себе си.
Подпирам се на вратата, брадвичката изпада от ръцете ми. Прокашлям се, искам да го заговоря, но от гърлото ми излиза само някакъв писък. Пък и главата ми е празна. Лошо ми е, усещам как в мен бушува висока температура. Човекът продължава да разтрива гръдта си, като я разглежда, леко навел глава настрани, след това кляка долу, подпира се на стената и захваща да трие бедрото си. Държи се така, сякаш в помещението няма други хора. Поведението му е толкова нелепо, че за миг тоя изтласква от съзнанието ми чудовищната невероятност на самото му присъствие в колибата.
Още веднъж се покашлям. Този път успявам да кажа, че ето, значи, аз съм представител на земната цивилизация и се радвам да срещна гост от друга… Накратко, нещо като „Здравейте, как пътувахте?“ Но пришълецът си гледа своята работа и не ми обръща никакво внимание. Е, казвам си, все съм виждал пришълци, ама чак пък такива… Пристъпвам към него с подгъващи се крака и виждам, че от кожата на гърдите му се отделя полупрозрачна ципа. Приближавам още по-близо. Върху бедрото му на онова място, където той трие, сякаш издълбоко се появява бяло петънце, което се разлива и постепенно се превръща в блед правоъгълник.
Премествам погледа си по-надолу и челото ми се покрива с пот. Съществото от чуждата планета не е нито босо, нито обуто, а наполовина. Пръстите на краката му са се влели в едно цяло, образувайки върха на обувката, чак до мястото за вдяване на връзките. Но всичко това е жълто-розово, сякаш отпечатано върху кожата, и е съставено от същата плът, от която е и тялото. Върху подметката се вижда започналият да се образува грайфер, а от петата се подава токът, които от едната страна е взел да потъмнява и напълно да прилича на истински… С една дума, сякаш обувката бе излязла от организма.
Пред очите ми побелява, почервенява, после отново се връща в нормалното състояние.
През това време гостът е спрял да трие и започва много внимателно да отлепва от бедрото си над каляното тънко правоъгълно парче кожа, сега вече съвсем побеляло и покрито с някакви точили. Наведох се и видях, че това е справка от местожителство. Истинска справка върху печатна бланка с подпис и кръгъл печат!
Фамилията не може да се разчете, но документът е точно такъв, какъвто самият аз си вадих в Москва на улица „Усиевич“ от жилищна кооперация „Драматург“. А под справката се вижда нормална кожа.
Стаята почервенява още веднъж. Поемам си въздух и за най-голямо свое учудване се убеждавам, че таванът се е завъртял на една страна, а аз стоя върху хоризонталната стена, опрял буза в пода, който е заел вертикално положение. Опитвам да се откъсна от мръсните и грапави дъски, но някаква натискаща сила не ми позволява. Обзе ме паника, извиках, а след това съобразих, че не стоя на краката си, а лежа. Изглежда, съм припаднал. И ме притиска не нещо друго, а силата на тежестта.
