рисувах тревата зелена, а небето синьо. И моите „простори“ се разграбваха. Вземаха ги богати клубове, дворци на културата, новопостроени хотели. Даже през един сезон четири мои платна висяха в различни павилиони на изложбата на достиженията на народното стопанство. Толкова се бях специализирал, че за половин месец можех да нарисувам картина с размери три на два метра, при това напълно професионално. Не си знаех парите и с жената се чудехме какво да ги правим. Ако в едната стая виси кристален полилей за хиляда и двеста, в другата ще сложим за две. Познати си купили цветен телевизор, ние търчим да питаме няма ли някъде пробна серия стереотелевизори. Бях си направил ателие със специално хранилище за брезовите дърва, необходими за камината. Бях, разбира се, член на Съюза на художниците, все заседавах в разни комисии. Участвувах в три всесъюзни изложби, да не говоря за републиканските. Имах дори самостоятелна изложба — рецензентите писаха, че „младият художник има тънък усет за красотата на родната природа“. Бяхме неколцина такива „разтропани“, „перспективни“. Винаги имах работа, поръчки. Ако се срещнем някъде случайно, всеки се чуди с какво да се похвали. Ти си се върнал от Япония, аз пък заминавам за Австралия. Ти имаш три договора, аз пет. И за друго си говорехме — в кои ресторанти на Монмартър готвят най-вкусно. Смяташе се малко неудобно да говорим за Парижката Света Богородица — това беше разговор за неудачниците, които само веднъж бяха излизали зад граница.
И ето в един прекрасен ден аз изведнъж решавам, че няма да е зле да разширя номенклатурата на изделията си. Всички наоколо взеха да ме гледат накриво — все се повтаряш. Дотогава рисувах равнинни руски простори, с брезички, а защо да не опитам, да кажем, планински? Речено-сторено, вземам творческа командировка до Алма Ата. Такси, стремителният „Ту“ се засилва по бетонната писта, удобно кресло, на масичката — изпотена бутилка бира и отново гладкият бетон. Кацаме. Вие знаете колко бързо се изминават хиляди километри. Първия ден се разхождах из града, на втория отидох в републиканския отдел на съюза. Художниците са задружен народ — щом ми е нужен простор, те ми препоръчат една самотна колиба на склона на Ишта — Алатау, която принадлежи на художествения фонд. Тук в разговора ни се намеси един весел, скулест маестро, който случайно беше надникнал в стаята — по една случайност той отивал натам и можел да ме закара. Веднага всичко се нареди бързо и удобно. В дома на скулптора (маестрото излезе скулптор) хапнахме набързо, напълнихме багажника от гастронома, метнахме на задната седалка вещите от хотела. Скоро свършват белите градски квартали, покрай нас бягат обрасли с гори планини, сменят ги полегати хълмове с храсти, после идват по-равни плоскогория и глинени бели селища. Всяко нещо има своя красота, подчертана от бързото движение, то се открива и изчезва, без да те умори или омръзне. У дома, в Москва, аз също имам кола, тъй че не се чувствувам случаен, непознат пътник, седнал да скулптора, при това, въпреки демократизма си, разбирам, че и двамата принадлежим към онези представители на човечеството, които по силата на таланта си, на енергията си са предопределени от съдбата да износват каучука на гумите, да горят повече бензин от обикновените хора.
След три часа отново хапваме в едно градче, разположено в подножието на високи диви планини, обаждаме се на председателя на колхоза, който е приятел на скулптора. Той веднага ни намира коне и момче водач. Алмаатинският ми благодетел иска лично да види как ще се устроя и ме изпраща до мястото. Построената в края на миналия век колиба се оказва каменна къщичка с две стаи, измазали грижливо отвътре, с решетки на прозорците. За нея Художественият фонд е пожертвувал едно кюмбе и старинна медна тенджера. Тук има маса, шкаф, столове и койка. В долината е просторно, над главата ти е огромното небе, от трите страни са зелените склонове на хребета, а на четвъртата весело скача между гранитните канари чистата, звънлива рекичка Ишта.
Прегърнахме се със скулптора, сложих на полиците в шкафа юфката, консервите, кафето. Сложих пред къщата статива си, а на палитрата изстисках повече синьо и зелено.
Но ето че веднъж късно вечерта — беше някъде към края на юли — си бях седнал на открито след тежкия ден. В задната стая на колибата имаше вече петнадесетина хубави етюда и един, на който разчитах особено много. Той представляваше самотна залюляла от вятъра брезичка на ръба на пропастта. В картината се усещаше тънък намек за модното „отчуждение“, а в синьото небе наоколо и в бягащите облаци се чувствуваше оптимизъм. Накратко казано — дълбокомислено и непонятно. Вече съм се размечтал, представям си, че картината виси в изложбената зала на Московския съюз на художниците на Кузнецкия мост, представям си как хората гледат със зяпнали уста брезичката (трябваше да си я измисля, тъй като тук няма брезички). Питате защо? По простата причина, че сред нас, оперените и ловките, съществуваше такава завист, че за твоя успех най-добре свидетелствува силното огорчение на колегата. Ние желаехме тази досада повече, отколкото възхищението върху лицето на посетителите.
Подухна нощен ветрец, над източния край на планините надничаха звезди. Ще трябва да си сложа сакото — нещо съм простинал, леко ме тресе.
Изведнъж чух зад гърба си рязко изсвирване. Инстинктивно се обърнах и успях да забележа как на две крачки от мен нещо се удари в утъпканата пътека и отскочи.
Кой ли се шегува, мисля си, кой посяга на творческото спокойствие на известния столичен художник, члена на разни комисии? Надигнах се и макар долината да е като на длан, не видях никой.
Отидох до къщата, запалих газената лампа „Мълния“ и гледам в тревата до пътеката някакъв черен камък, голям колкото орех. Вдигнах го и веднага го изтървах, защото беше горещ. От удара в земята камъкът се беше пукнал и сега, когато го хвърлих, се разцепи на две.
Метеорит!
Спомням си, че щом ми хрумна тази мисъл, аз веднага погледнах към небето, а после присвих глава от страх, защото очаквах, че в същия миг оттам ще падне още нещо. После все пак ми дойде на ум, че метеоритите са рядко срещано явление, аз се изправих и се изсмях на глупостта си. Взех по-голямата част и я изстудих, като я прехвърлях от ръка в ръка. Външната страна на метеорита беше разтопена и сякаш лакирана с тъмен лак, на мястото на счупеното камъкът също беше черен, но по-матово.
Това приключение доста ме развесели. Казах си, че все пак съм щастливец. Не само известността, всеобщото уважение, печалбите, но и такива случаи като перлата (бях намерил доста голяма перла в консерва от миди) или този гост от Космоса, паднал право пред краката ми. Не, в мен има нещо необяснимо. Реших за награда да си направя малка ваканция — утре ще сляза до градчето на стоп, ще отида до Алма Ата, за да занеса небесния пратеник в университета.
Но утрото беше прекрасно, молбертът те зове, а ръката сама посяга към палитрата. Разсъдих, че щом камъкът е стигнал до Земята, няма за къде да бърза. През целия ден работих, при залез слънце извадих метеорита от шкафа просто да го погледна и се убедих, че не съм забелязал най-главното. Това не е обикновен метеорит. Средата на по-големия отломък се отличава от останалата част. Тук камъкът има жълтокафеникав оттенък и е лепкав. От училищния курс по астрономия си спомнях, че метеоритите биват железни, каменни и железно-каменни, но никога не е падал метеорит с мека сърцевина. Значи, пред мене е нещо, имащо голяма научна стойност. Какво пък, още по-добре, и почестите ще са по-големи.
Легнах на койката и се замислих колко странно е устроена Вселената. Някъде от друга звездна система, а може би и от друга Галактика е тръгнал този камък, след това е изминал милиарди километри сред черната пустота, където само някой рядък атом на водорода е отскачал изплашено настрани, едва към финала на безкрайното си пътуване е видял синята планета и всичко това, за да се успокои най-сетне в моя шкаф. Ако камъкът се бе отклонил дори и на милиметър там, далеч, можеше да полети към чужди съзвездия, ако се бе отклонил на милиметър вече в земната атмосфера, можеше да ме чукне по тила и ето че Московската организация на Съюза на художниците щеше да се лиши от един свой член. Беше странно, че толкова далеч зародило се развитие можеше да повлияела доста конкретна ситуация тук, на Земята. Разбира се, аз знаех, че на Земята всяка причина е само следствие от по-ранна причина, че всяко начало е относително, а всеки край — условен. Разбирах, че момичето, което седи и пие коктейл в кафенето на хотел „Младост“ в Москва, би трябвало да благодари за своето съществуване на онзи закачлив поглед, конто преди три хиляди години младата египтянка е хвърлила на младия овчар, полудивия чуждоземен гиксос. Но все пак в камъка имаше нещо особено. Та той може би е започнал своя полет, когато на нашата планета още не е имало нито хора, нито въобще живот, и е прелетял такъв път, какъвто е трудно да си представим.
Обзет от тези мисли, взех да задремвам, като си обещах утре непременно да сляза в града. Но бе минало по-малко от час и в очите ми взе да просветва, а когато се събудих, видях, че стаята от време на време се осветява от виолетова светлина, сякаш при електрожен заваряване. Станах и се приближих до прозореца. Небето бе кръстосано от мълнии, гърмеше така, сякаш кънтят напред-назад товарни влакове. Отвън се чува някакво почукване — сигурно вятърът е обърнал статива.
