На сутринта отварям вратата и не виждам дори близките планини. Всичко е скрито от завесите на дъжда. Какво да се прави. Зареждам печката, добре, че имам поне сухи вършини във втората, празната стая, как да е изкарвам до обед.
Хапвам. Лениво се протягам и вземам от лавицата метеора.
И скуката моментално изчезва.
Защото камъкът се е променил. Онова местенце, което снощи бе меко, засега е изпъкнало, пожълтяло и е пресечено от тънка розова лентичка.
Кръвоносен съд!… Живот!
Можете да си представите моите чувства. Пред очите ми се изправиха телескопите на Пулковската обсерватория, антените на Бюраканската, разни осцилографи, други хитроумни прибори, пред които обикновеният човек се чувствува като котка пред сметачна машина, представих си разни библиотеки, пълни с умни книги. И всички те задават един и същ въпрос: „Сами ли сме? Има ли други живи същества освен нас във Вселената, в полетата на времето и пространството?“
И малкото парченце върху дланта ми казва: „Има.“
По гърба ми пролазиха тръпки, челото и бузите ми пламнаха. Помислих си, че тая колиба ще стане световноизвестен музей. Ще минат години и тук ще се издигне обелиск, по-висок от планините.
Взех един буркан от борш „Воронежка смес“, старателно го измих, попарих го и сложих там парченцето метеорит. Запалих лампата, приближих буркана до нея, да е топло на зародиша. После си помислих да не би да прегрея зародиша и отдръпнах лампата. Взех един лист хартия и записах приблизителното време на падане на метеорита, след това отидох до мястото, където той се удари в земята, определих по памет ъгъла на височината на отскока — може да потрябва за науката.
Накратко казано, заспах късно, а се събудих рано. Погледнах към входа и какво да видя — в буркана се е появил златистооранжев плод като мандарина. А черният камък, от който израсна всичко, виси отстрани. Е, мисля си, стига толкова! Нямам никакво време за губене. Ще сляза долу, в градчето, ще изпратя телеграма — мълния към сто думи и до довечера цялата Академия на науките на СССР в пълен състав ще е тук.
Скачам, както съм неумит, небръснат, на бърза ръка се обличам и отварям вратата.
Точно пред стълбите има огромна локва. Дъждът е толкова студен, сякаш е октомври, а не юли. Свалих обувките, навих крачолите, а от студената вода пръстите ми взеха да се схващат. Закрачих към реката, някъде отпред дочух рев. Приближих се — но къде е моята весела рекичка? Между гранитните стълбове се върти мътен поток с ширина към десетина метра. Има такива водовъртежи, че дори е страшно да си помислиш да го доближиш. Постоях малко, зъбите ми взеха да тракат, изпаднах в глупаво положение. Нося новина, по-важна от всички, които хората са получавали през цялата си хилядолетна история, и нищо да не мога да направя. И то защо? Защото, видите ли, природата се е разбунтувала. А къде може тя днес да се сравни с човека?
Върнах се, гледам — плодът се е надул още, парчето от камъка е паднало, внимателно изваждам зародиша от буркана. Въртя го насам-иатам, оглеждам го, внимателно го опипвам. Станал е тежък, повърхността му е мека и леко пореста. Слагам го на масата и започвам да го рисувам. А той се мени почти пред очите ми, едва съм започнал единия ескиз, трябва да почвам следващия. Полека взе да се издължава.
До вечерта пред мен лежеше вече не мандарина, а нещо като хляб или много тлъст червей. В единия му край се появи нещо като разрез — точно там, където беше розовата лентичка. Може би това е устна кухина?
Щом като сложих до него парче изсъхнал хляб, червеят сякаш потръпна.
И в този момент, знаете, някаква тревога сви сърцето ми. В ума си аз все още наричах това същество зародиш, но едва сега взех да осъзнавам, че нямам представа какво (или кой) ще се появи от него.
Замислих се, захапах устни, после станах и отворих вратата… Долината не се виждаше, тъмнината започваше от прага и само падащите водни капчици отразяваха светлината на лампата. Непроницаемата нощ е изпълнена с шума на дъжда. И изведнъж си казвам, че в краен случай червеят може да се смачка, да се стъпче, да се размаже. Веднага се сепвам. Защо? По какви причини? Та това е пълен идиотизъм. Нима биха ме разбрали? Нима биха ми простили някога? Та нали дори никому нищо да не кажа, през целия си живот ще се упреквам. И най-сетне защо да го унищожавам, с какво ме заплашва?
Течението малко ме охлади, аз се успокоих и затворих вратата. Но вече не се решавах да докосна червея. Взех алуминиевото канче, с парче картон бутнах червея вътре и го отнесох в другата стая. Легнах, сложих ръцете си зад главата, но не можех да заспя и само се пулех в тъмнината. Към два часа през нощта от съседната стая изведнъж се чу: „Шляп… Шляп!“ Сякаш скача нещо меко.
Станах, запалих лампата и погледнах. От пода ме гледа нещо като жаба, но с размерите на едро куче. Тя е някак недооформена. Задни крака сякаш има, а вместо предни — някакви неопределени израстъци. Устата е полуотворена, отдолу се вижда шията, която трепти от лекото учестено дишане.
Поклатих глава и с омекнали ръце притворих вратата и дръпнах резето. Капнах си няколко капки корволал, леко се успокоих. Така съм и заспал, под това шляпане.
На сутринта погледнах през прозореца — по небето плуваха облаци от бяла мъгла. Имаше вятър. Приближих се до вратата на другата стая, поослушах се и внимателно я отворих. В стаята нямаше никой. Направих крачка напред и долових някакво движение на нивото на очите си. Извих очи. И видях, че в упор ме гледа една глава като на плъх. Главата е на животно, голямо колкото рис, което е впило ноктите си в грапавата стена. Съвсем близо са черните му мустаци, белите резни, розовите бърни. Погледът му е изразителен — строг и подозрителен.
Не си спомням как съм изхвърчал навън. Просто изведнъж гледам, че стоя на полянката пред колибата в една локва.
Но съществото не ме преследваше. Във вътрешната стая се чуха тежки скокове. Определих по слух, че животното се отдалечава към прозореца. После стана тихо. Събрах кураж, крачка по крачка влязох в къщата и със замах затворих вратата.
По-нататък денят неусетно се изниза. Повече не се реших да влизам във вътрешната стая, надничах през решетката отвън. Следобед изнесох един стол, за да мога да виждам по-добре, подпрях го до прозореца и се качих. В слабо осветения ъгъл се водеше някаква борба. Погледнах по-добре и едва не паднах. Съществото бе пораснало още, но сега сякаш не беше в единствено число. Мятаха се почти човешки ръце, но не две, а четири, те са се счепкали в схватка и се виждат две тела в една обща глава и също така общи крака, които се мъчат да се отблъснат един от друг. Този опит за делене по всяка вероятност изисква огромни усилия, защото мускулите на всичките ръце са напрегнати и цялата тази купчина се движи по пода с тласъци.
Създава се впечатлението, че пришълецъте решил да се размножава по най-примитивен начин, чрез деление.
Явно, че експериментът бе признат за неуспешен. Когато след няколко часа събрах всичкото си мъжество и отново се качих на стола, чужденецът бе сам в стаята си. Но затова пък доста се бе придвижил по еволюционната стълбица.
Облаците се бяха разпръснали, показа се залязващото слънце. Осветена от неговите лъчи, на пода седеше клекнала голяма маймуна. Широкоплещеста, с дълги ръце, жилеста. Тя имаше непропорционално високо чело, злобни, дълбоки хлътнали очички. Аз я погледнах ей така, без да бързам, слязох от стола, влязох в къщи, облякох шлифера си, пъхнах в джоба туристическия компас и глътнах половин чаша коняк. Беше ясно, че периодът на благодушието, на цветята и оркестрите бе свършил. Работата бе станала сериозна. Ако не успея да мина през реката, дано да намеря някое стадо овце с пастири, а чрез тях някак да се свържа с цивилизацията. Пред очите ми гостът от Космоса от първична клетка-парченце бе порасъл едва ли не до висшето звено във веригата на живота на Земята — потрябваха му четиридесет и осем часа, за което на земния живот бяха нужни четири милиарда години. Ако продължава с такива темпове, докъде ли ще стигне след още един ден? И изобщо какво има нататък в развитието след човека?
Спускам се към Ишта. Тя вече не реве. Зарадвах се, но напразно, защото реката просто бе заляла най- високите камъни и бе погребала този шум в дълбините си. Течението й досами брега бе доста бързо, а пък в средата се носи на отделни нервни талази, които ту се стесняват, ту се разширяват или се извиват настрани, като се блъскат един в друг. Там реката би отнесла, би повлякла не само човек, но дори и
