кабинета на доктор Суийни, за да им премери кръвното. Беси Джийн все още беше ужасно разстроена, а Сестричката имаше световъртеж.
Оказа се, че Лорен не беше чак толкова надута. На своите осемдесет и две години Беси Джийн никога не променяше мнението си за хората, но в този случай направи точно това. Щом се съвзе от първоначалния шок и овладя истерията си след загубата на Татко, тя проумя колко добросърдечна бе Лорен. Нямаше значение, че беше чужденка, дошла в Холи Оукс от Чикаго, този град на греха и разврата. Но явно той не беше й повлиял. Лорен си бе добро момиче. Монахините, които я бяха отгледали в онзи луксозен пансион в Швейцария, я бяха възпитали в духа на извечните морални ценности. Колкото и да държеше на строго установените си навици, Беси Джийн реши, че несъмнено би могла да си позволи да има един двама приятели чужденци.
Сестричката предложи за малко да престанат да скърбят за смъртта на Татко, колкото да изпекат един ябълков сладкиш за Лорен, защото така подобавало на добри съседи. Но Беси Джийн я нахока, задето забравила, че близнаците Уинстън са поели грижата за ъгловата дрогерия на Лорен, а самата тя е заминала с колата чак за далечния Канзас Сити. Искала да изненада брат си, онзи свещеник хубавец с прекрасната гъста коса, когото момичетата от колежа „Холи Оукс“ зяпаха в захлас. Двете трябваше да отложат до понеделник печенето на сладкиша, защото именно тогава се очакваше Лорен да се прибере у дома.
Щом сестрите приеха, че Лорен вече не е външен човек за тях, съвсем естествено решиха, че е тяхна работа да се месят в живота й. И при всяка възможност и да се притесняват за нея, точно както биха направили, ако навремето се бяха омъжили и имаха свои собствени дъщери. Беси Джийн се надяваше, че Лорен не е забравила да заключи колата. Тя беше млада, което според тях означаваше наивна, докато самите те бяха по-стари и по-мъдри и познаваха лошите страни на живота. Нито една от тях не бе ходила по-далече от Де Мойн — на гости при братовчедите Айда и Джеймс Пъркинс, но това не означаваше, че не са наясно какви ужасни неща се случваха в днешно време. Те не бяха невежи. Четяха вестници и знаеха, че навън дебнат серийни убийци. Чакаха на всяка отбивка край пътя да спипат някое красиво младо момиче, което е достатъчно глупаво да спре или пък, не дай боже, да му се развали колата. Каквато си беше хубава, Лорен със сигурност привличаше погледите на мъжете. Гимназистите се навъртаха около магазина й, който дори не работеше в момента, надявайки се тя да излезе да си поговори с тях. Все пак Беси Джийн напомни на Сестричката, че Лорен е колкото красива, толкова и умна.
След като взе решение да не се тревожи повече за Лорен, Беси Джийн седна до масата в трапезарията и отвори дървената кутия с принадлежности за писане, подарена от майка й, когато беше младо момиче. Извади лист хартия с аромат на рози, украсен със собствените й релефни инициали и посегна към писалката. Тъй като шериф Лойд не възнамеряваше да направи нищо за разкриването на Татковия убиец, Беси Джийн вземаше работата в свои ръце. Тя вече бе написала едно писмо до ФБР с молба да изпратят свой човек в Холи Оукс, за да проведе разследване. Но първото й писмо сигурно се беше загубило, защото изминаха цели осем дни, а все още никой не й се бе обадил. Този път щеше да се погрижи писмото да не изчезне. Щеше да го адресира до самия директор и макар и да бе по-скъпо, щеше да го прати препоръчано.
Сестричката се зае да чисти къщата. В края на краищата щяха да имат гости. Всеки момент някой от ФБР можеше да почука на вратата им.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Чакането я побъркваше. Когато ставаше въпрос за здравето на брат й, Лорен не можеше да проявява търпение. Седенето пред телефона в очакване той да се обади и да й съобщи резултатите от кръвните изследвания беше направо непоносимо. Томи винаги й се обаждаше в петък вечерта между седем и девет часа, но този път не го направи, и Лорен ужасно се притесняваше.
В събота следобед тя вече бе убедена, че новините са лоши и след като до шест часа същата вечер Томи не й позвъни, се качи на колата, и потегли. Знаеше, че брат й ще се тревожи задето е тръгнала за Канзас Сити, но докато пътуваше към Де Мойн, й хрумна една благородна лъжа. Щеше да му напомни, че тя е специалист по история на изкуствата, ето това, а временната изложба с картини на Дега в музея „Нелсън Аткинс“ в Канзас Сити представляваше за нея прекалено голямо изкушение. За тази изложба писаха в „Холи Оукс Газет“, а тя знаеше, че Томи го е прочел. Разбира се, Лорен вече бе разгледала няколко пъти същата тази изложба в Чикаго по времето, когато работеше в тамошната художествена галерия, но може би Томи не си спомняше за това. Пък и нямаше закон, който да ти разрешаваше да видиш само веднъж прекрасните балерини на Дега.
Тя не можеше да каже истината на Томи, макар и двамата да я знаеха — че направо изпадаше в паника на всеки три месеца, когато той отиваше в медицинския център за изследвания. Лорен се ужасяваше при мисълта, че този път резултатите няма да са добри, че ракът се събужда отново. По дяволите, Томи винаги получаваше резултатите от предварителните кръвни проби в петък вечерта. Защо не й се беше обадил? Неизвестността я съсипваше, тя толкова много се страхуваше, че й призляваше от страх. Преди заминаването си от Холи Оукс се обади в дома на енорийския свещеник и говори с монсеньор Маккиндри. Гласът на вечно разтревожения монсеньор звучеше любезно и мило, но новините не бяха добри. Обясни й, че Томи отново е влязъл в болницата. И че лекарите не били доволни от предварителните изследвания. Лорен със сигурност знаеше какво означава това. Брат й трябваше да бъде подложен на още една жестока химиотерапия.
Проклета да е, ако позволи този път той да изтърпи това мъчение, без семейството му да е до него. Семейството… Та той беше нейното единствено семейство. След смъртта на родителите им с брат й, тогава още деца, бяха принудени да заживеят разделени, от двете страни на океана. Толкова много бяха изгубили през изминалите години. Но сега положението беше друго. Те бяха възрастни хора. Имаха право сами да правят своя избор, а това означаваше, че можеха да бъдат заедно в тежки времена.
Лампичката замига точно когато стигна до покрайнините на град Хавъртон. Бензиностанцията беше затворена и накрая й се наложи да прекара нощта в един от онези мотели със съкратени разходи за обслужването. На сутринта, преди да потегли, тя спря на регистратурата и потърси карта на Канзас Сити. Служителят й обясни как да стигне до хотел „Феърмонт“, който според думите му се намирал близо до Музея на изкуствата.
Въпреки това тя се загуби. Пропусна отбивката на шосе I–135 и се озова доста далеч на юг на магистралата, заобикаляща разпрострелия се нашироко град. Като стискаше здраво прогизналата карта, която неволно бе оляла с диетична кока-кола, Лорен спря на една бензиностанция за още указания.
Щом веднъж се ориентира, въобще не беше трудно да стигне до хотела. Измина цялата улица с надпис „Щатска граница“ и зави обратно на север.
Томи й беше казал, че Канзас Сити е хубав и чист, но неговото описание не се оказа съвсем вярно. Градът всъщност беше прелестен. От двете страни на улиците се редяха идеално поддържани морави и стари двуетажни къщи, целите в цветя. Следвайки указанията на служителя от бензиностанцията, тя стигна по най-краткия път до „Уорд Паркуей“, булеварда, който според него щеше да я отведе право до входната врата на „Феърмонт“. Булевардът беше разделен от широки затревени ивици и тя на два пъти мина покрай момчешки групи, играещи там футбол и сокър. Децата като че ли въобще не забелязваха потискащата жега и задушаващата влажност на въздуха.
Улицата се спускаше надолу по един полегат склон и Лорен тъкмо започна да се притеснява, че е подминала хотела, когато видя по-нагоре в далечината скупчени хубави магазинчета в испански стил. Тя предположи, че това е районът, наречен от служителя в мотела „Кънтри клъб Плаза“. Измина още две преки и вдясно се появи хотел „Феърмонт“.
Все още беше преди обед, но хотелският служител като видя колко е оклюмала, прояви състрадание и й позволи да наеме стая. Един час след това тя отново се чувстваше човек. Беше тръгнала с колата в ранно утро, но продължителният студен душ я съживи. Макар да знаеше, че за Томи ще е все едно дали тя ще се появи в къщата на свещеника, облечена с джинси или по шорти, Лорен си беше донесла „църковни“ дрехи. Бе неделя и тя сигурно щеше да пристигне тъкмо по време на обедната служба. Не искаше да направи лошо впечатление на монсеньор Маккиндри, който според думите на брат й бе изключително консервативен. Дори се бе пошегувал, че ако имал възможност, монсеньорът щял да води богослужението на латински.
Лорен облече дълга до глезените бледорозова ленена рокля без ръкави с висока яка. Отляво на полата имаше цепка, но тя се надяваше, че на монсеньора няма да му се види прекалено дръзка. Дългата й коса
