— Добре, знам какво си мислите! Вярно, че още не правя разследващи репортажи, знам, че още не съм направила никакви големи разкрития и че си скъсвам задника от работа в колонката за полезни съвети на вестника вече почти пет години, но честно казано, би трябвало да имате по-вече вяра в мен! Ти също, Корди. Скоро всичко ще се промени, ще видите.
— Но аз ти вярвам — възрази Регън. Но после внезапно се отказа да спори и се разсмя: — Много си добра, Софи. Умееш да предизвикваш чувството ми за вина.
— Направо е професионалистка в това отношение — възхити се Корди.
— Наистина се опитах да те накарам да се чувстваш виновна, вярно си е. Старите навици умират трудно. Но въпреки това не мога да отида в полицията, защото там постоянно се навъртат репортери за всеки случай, ако стане нещо голямо. Някой от тях ще ме разпознае. Иначе знам колко си заета…
— Ще намеря време — обеща Регън.
Софи бе на седмото небе от радост.
— Нали разбираш защо не искам други репортери да започнат да душат около тази история? Това е моето разследване. Аз искам да бъда тази, която ще закове Шийлдс и ще постигне възмездие за Мери Кулидж.
— А защо това да не ти донесе и някой „Пулицър“ между другото? — обади се Корди.
Софи се усмихна.
— Това е вероятност едно на милиард, но човек не трябва да губи надежда. Но аз не го правя заради това.
— Знаем — увери я Корди. — Вече не трябва ли да тръгваш?
Софи погледна часовника си и изстена:
— Ще закъснея, духвам! — Тя грабна чантата си. — Някоя от вас ще плати ли вместо мен? Аз ще черпя довечера.
— Това ми прозвуча добре — каза Корди.
— В колко часа ще ме вземеш? — попита Софи. — И кой ще кара?
Докато Корди й отговаряше, възрастният мъж и малолетната му приятелка привлякоха погледа на Регън. Корди забеляза промененото изражение на приятелката си и попита:
— Какво не е наред?
— Онзи дъртак, който се пуска на дванайсетгодишното момиче.
Корди се обърна и забеляза двойката.
— Тя не е на дванайсет. Трябва да е поне на осемнайсет. Иначе той наистина е отрепка.
— На колко, мислиш, че е той? На шейсет?
— Възможно е — съгласи се тя. — И разликата във възрастта им те дразни, защото…
— Защото е отвратително! И не ми говори като психотерапевт.
— Просто мисля, че трябва да си признаеш защо това те отвращава. Тези двамата ти напомнят за пастрока ти и невръстната му булка.
— Разбира се.
— Е, мислех си, че ти помагам да направиш откритие. — Тя се усмихна. — Наистина трябва да престанеш за мислиш за това. Крайно време е.
Регън кимна. Знаеше, че Корди е права. Просто не беше сигурна как да го направи.
— Имах ужасна сутрин. Разполагаш ли с време да поплача малко на рамото ти.
Корди се разсмя:
— Давам ти десет минути, после трябва да тръгвам.
Регън веднага подхвана оплакванията си, свързани с работата: постоянната намеса на брат й Ейдън, сблъсъка си с асистентката му Емили… И когато спомена, че Хенри я заловил да рови в офиса й, Корди побесня и заяви:
— Трябва да я разкараш.
Регън се сепна от хашлашкия й израз, но Корди се засмя успокоително:
— Започвам да говоря като учениците си. Все пак трябва да я уволниш.
Не мога. Тя е асистентка на Ейдън, но като знам, че и ти си възмутена, ми става по-леко. Стига съм ти хленчила. Мисля, че сега ще си поръчам още един студен чай и ще изчета дневника. После ще се отбия в участъка. Ще мисля позитивно — добави тя.
— Как ще успееш да го направиш?
— Ще вярвам, че днешният ден ще завърши по-добре, отколкото започна.
— Не бих разчитала на това. И късмет с детектив Суини. — Преди Регън да попита защо, тя добави: — Той е човекът, с когото ще трябва да говориш за разследването. Уникален е.
— Не се притеснявам. Не може да е чак толкова зле.
ОСМА ГЛАВА
Детектив Бенджамин Суини, известен на всички в отдела с инициалите Би Ес, имаше по-лош ден от обичайно лошите си дни. Той започна в пет и половина сутринта, когато се събуди измъчван от махмурлук — чувстваше, че в главата му блъска пневматичен чук. Единственото лекарство, което можеше да прекрати болката, бе това, което я бе причинило — чаша чист бърбън, която той погълна жадно на две глътки. Алкохолът опари гърлото му. С кръвясали очи, той си направи гаргара с „Листерин“, за да прикрие мириса на уиски, облече се и отиде на зъболекар. В седем вече му чистеха каналите на един развален зъб. В девет действието на уискито бе отминало и той бе в агония. В десет слънцето се скри, на небето се настаниха тежки черни облаци и Суини стана вир-вода, докато тичаше от колата си към един пълен с хлебарки блок заедно с партньора си, Лу Дюпре. Изкачиха четири етажа, за да огледат разлагащото се тяло на двайсет и няколко годишна жена. Подът наоколо беше осеян с празни шишенца от крек. Суини предположи, че някой наркоман е прецакал друг наркоман. Което не бе особена загуба в неговите очи.
Освен това знаеше, че няма да намерят никакви документи за самоличност у жертвата. И разбира се, се оказа прав. Обикновено той се оплакваше и мрънкаше толкова много, че успяваше да накара Дюпре да свърши всичката писмена работа и търченето по нея, преди случаят да бъде класифициран като „все още отворен“. И да попадне в чекмеджето, което Суини тайно бе нарекъл „на кого му пука“.
Днес обаче Дюпре не бе толкова отзивчив. Той нарече Суини използвач, каза, че му е писнало от вечните му номера, и настоя да надигне тлъстия си задник и да свърши работата.
Във всички филми за ченгета и крадци, които Суини гледаше по телевизията, докато се напиваше до забрава, детективите бяха като братя. Единият трябваше да поеме куршума с гърди — и неизменно го правеше, преди филмът да свърши, — за да спаси партньора си. Истинска любовна афера, приказка… Но в мизерния реален свят Суини и Дюпре се мразеха до дън душа. От време на време Суини си фантазираше как двамата попадат в една от онези старомодни престрелки, в които той успява да се прокрадне зад партньора си и да му пръсне мозъка.
Знаеше, че това чувство е взаимно. По дяволите, напоследък всички в отдела го избягваха, сякаш имаше гонорея. Знаеха, че от вътрешния отдел го разследват, макар и неофициално, и бяха решили да го осъдят още преди да се изяснят фактите. Но Суини не се тревожеше от проверката. Да, беше виновен, защото бе взел пари, за да си затвори очите, докато убиваха един наркодилър, но мъжете, които му бяха платили, изобщо не можеха да го изпеят. А парите — десет хиляди долара, бяха съвсем чисти. Като сняг! Суини бе действал много предпазливо. Нека онези от Вътрешния отдел вярват на слуховете, които останалите без работа проститутки на убития дилър разпространяваха. На Суини не му пукаше. Ако разполагаха с нещо конкретно срещу него, вече щяха да са го изхвърлили.
Оставаха му още две години и три месеца до пенсия, но имаше дни като днешния, когато беше убеден, че няма да доживее дотогава. Можеше да разбере какво се случва в главата на лудия секунди преди да открие огън срещу колегите си и понякога се възбуждаше, като просто си представяше как кръвта и вътрешностите на Дюпре се размазват по стените.
Преди да избяга заедно със сина им, жена му заяви, че е станал подъл като бесен ротвайлер и че алкохолът е разял мозъка му. Отговорът му не бе особено находчив, но бе право в целта: удари я неочаквано и й заповяда да сервира вечерята му на масата. По-късно, докато гледаше някакъв филм по телевизията, тя бе събрала багажа си в два куфара и се бе измъкнала през задната врата заедно с детето.
