удря по таблото, докато не престана да трепери. Когато най-после можеше да мисли ясно, забеляза, че кокалчетата на ръцете му са разранени.
Паниката го завладя чак когато се прибра в гаража. Остана в колата, докато гаражната врата се затвори. Чувстваше се в безопасност, като в студено скривалище. Стоеше неподвижно. Облегна се на седалката и притвори очи, докато обмисляше ситуацията, а мислите му препускаха в различни посоки. Знаеше, че е само въпрос на време полицията да открие трупа, който беше заровил. Дали щяха да го свържат с престъплението? Ако успееха, отиваше в затвора до края на живота си, а Нина, неговата скъпа, сладка Нина, как щеше да съществува без него?
„Запази спокойствие!“, нареди си той. Ще има и други възможности. Нямаше да го заловят. Демонът нямаше да позволи това да стане. Всичко щеше да бъде наред.
Продължи вътрешния си монолог, докато прекосяваше къщата. Отвори вратата на спалнята, за да провери как е Нина. Тя спеше дълбоко. Бързо затвори и се върна в пералното помещение, точно до кухнята. Свали дрехите си, хвърли ги в пералнята и сипа прах за пране.
Мозъкът му отказваше да се успокои. Чувстваше се отвратен и ядосан, след като анализира лошото си представяне тази вечер. Трябваше да се справи по-добре следващия път. Трябваше…
Не можеше да спре да мисли за нея. Постоянно си я представяше: неговия красив ангел със счупеното крило, как пада, как грациозно се срива на земята. Дали я чу да извиква от болка, или само си го въобрази? Избраницата му, съвършеният ангел, тя беше невинна също като любимата му Нина.
Той затвори очи и сведе глава. Беше я видял да плаче и сърцето му се сви от болка. Беше толкова объркан, разкъсан между тревогите за нея и яростта, че му се беше изплъзнала.
— Не може и едното, и другото — прошепна той. Дълбоко в сърцето си знаеше, че трябва да угоди на демона.
Както беше чисто гол, се върна в гаража. Настръхна от студа. На рафта до вратата бе подпряно малко огледало. Той спря, за да се възхити на отражението си. „Имам тяло на древногръцки бог“ — помисли си гордо. Беше се трудил усилено, за да постигне това съвършенство. Напрегна мускулите си и се усмихна на образа си.
Стоя така цяла минута, преди да помръдне. Изведнъж изпита силно желание да огледа нещата й. Просто да се увери, че те са там, където ги беше скрил — в една кутия под купчина стари парцали. Кутията бе напъхана в ъгъла. Това не беше добро скривалище и той възнамеряваше още на следващия ден да я премести.
Чукът, шофьорската книжка на момичето и лютивият спрей си бяха на местата. Още не знаеше защо ги е взел, но не можеше да реши да се отърве от тях. Взе шофьорската книжка и прочете името й — Хейли Крос. На снимката тя се усмихваше. В спомените му лицето й бе изкривено от ужас. Той остави книжката върху спрея и грабна чука.
Звънът на телефон го стресна. Извърна се с чука в ръка, но след секунда осъзна, че звукът идва откъм джипа му. Разбира се, нейният телефон. Някой й се обаждаше. Той изчака, замрял неподвижно, вдигнал чука във въздуха, докато звънът не спря. Откри телефона и папката й на задната седалка.
Разтреперан от нощния студ, бързо се върна в кухнята и ги остави на масата. Отиде до чешмата, за да измие ръцете си и да почисти раните на кокалчетата, а после си наля питие.
Отпусна се на един стол и разтвори папката. Разпръсна съдържанието й върху масата и зачете.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Алек Бюканън беше един от последните пътници, които слязоха от самолета. Една от стюардесите го събуди. Беше задрямал десетина секунди след като закопча предпазния колан и опита да опъне дългите си крака в що-годе удобна поза.
Алек можеше да спи навсякъде и по всяко време, което възмущаваше брат му Ник. Той имаше страх от летене със самолет и правеше всичко възможно, за да го избягва, а това, разбира се, го превръщаше в постоянен обект на майтапи в семейството. Алек нямаше нищо против летенето, макар да намираше полета между Бостън и Чикаго за твърде кратък. Тъй като бе стоял буден почти цялата нощ, бъбрейки с петимата си братя и двете си сестри, за да навакса с всички новини, сега нямаше да има нищо против една по-дълга дрямка.
Знаеше, че изглежда ужасно. Не беше се бръснал след интервюто във ФБР във вторник сутринта. Беше сигурен, че ще му предложат работата, стига да я поиска. Уорд Дейбъро, шефът на отдела за специални престъпления, се опитваше да го привлече при себе си от една година и почти му гарантираше, че ще бъде назначен в Бостън.
Това бе само една от многото причини да смени работата. Но дори и да не предприемеше тази стъпка, все пак трябваше да намира време да навестява роднините си по-често. Семейството му липсваше.
През уикенда цялата фамилия Бюканън се беше събрала в огромната къща на родителите им на Нейтънс Бей, за да отпразнуват рождения ден на баща му. Ник и жена му Лорън за пръв път бяха довели на острова и бебето си.
През цялото време Ник и най-големият им брат, Тео, обработваха Алек да приеме предложението на ФБР. Опитваха се да го убедят, че това е негов дълг към семейството. Тео работеше в Министерството на правосъдието, а Ник бе агент в един от специалните клонове на ФБР от години. Алек наистина обичаше Бостън. Ник, който вече имаше дете и си търсеше по-голямо жилище, му предлагаше страхотна сделка за къщата си в града.
Беше време за промяна и Алек трябваше да обмисли доста неща. Беше си прекарал чудесно у дома, въпреки че братята му доста го ступаха, докато играеха футбол. Но иронията на съдбата бе, че натъртеното рамо, което го болеше най-силно, бе ударено от сестра му Джордан, много по-малка от него. Веднага се усмихна, като се сети за нея. Джордан беше гениална, в това нямаше спор. Покрай нея всички бяха спечелили по едно състояние, когато инвестираха в дизайна й на някакъв компютърен чип, произвел истинска революция в индустрията. Но колкото и да беше умна, тя не притежаваше абсолютно никакъв здрав разум. Освен това беше изключително непохватна. Не искаше да го блъсне, просто преплете краката си. За нейно щастие, рамото му пое тежестта на падането й, а той я улови, преди тя да си счупи нещо.
Когато потегли от летището, валеше. Движението беше ужасно, но не чак толкова, колкото в Бостън в натоварените часове. Мина по един страничен маршрут до апартамента си, разопакова багажа си и обу любимите си изтъркани дънки. Тъкмо се канеше да провери съобщенията на телефонния си секретар, когато се обади старият му партньор Джил Хътън. Той се беше пенсионирал наскоро, но още научаваше всички клюки от полицията. Алек се кълнеше, че Джил е ясновидец, тъй като знаеше нещата още преди да са се случили.
Бившият му партньор не си губи времето в любезности:
— Имам поверителна информация за Луис.
— Така ли? — Алек се засмя, извади от хладилника една бира, отвори я и отпи продължително. Представяше си как Джил се почесва по тила — навик, който по-рано побъркваше Алек, и се подсмихва доволно.
Алек се чувстваше малко виновен, защото не беше споделил с приятеля си намерението да напусне полицията. Но за това имаше основателна причина — Джил нямаше да опази тайната за интервюто му за работа във ФБР.
— Луис адски се е вкиснал, задето си му попречил да уволни онзи новобранец. Знаеш ли как ще ти го върне?
Изведнъж Алек се почувства много уморен. Отпусна се на канапето и затвори очи. Боже, как мразеше тези отношения.
— Как?
— Ако опиташ да се прехвърлиш в друг отдел, той ще ти попречи.
— Не съм подавал молба за прехвърляне.
— Така ли? Защо не? Аз предположих…
Радарът на Джил бе доловил нещо. Нямаше да му трябва много време да събере две и две и да се досети, че приятелят му напуска.
— Не съм имал време да седна и да свърша с бумащината — каза Алек. — Това поне беше вярно. Не бе
