— Тя много пари ли има?
Хенри осъзна, че се е разприказвал.
— Ще трябва да попитате нея. Очаква ви в кабинета си на третия етаж. Искаше да бъде сигурна, че никой няма да пипа компютъра й. Ако дойдете с мен…
— Тя пази компютъра си?
— Да, сър.
Хенри носеше ключ на дълга сребърна верижка. Веднага щом влязоха в облицования с месинг асансьор, пъхна ключа в ключалката и натисна бутона за третия етаж.
— Всички офиси са там — обясни той. — Никой не може да слезе на този етаж без ключ. Това е от съображения за сигурност, тъй като има доста скъпо оборудване.
Алек запаметяваше цялата информация. Той беше висок метър и осемдесет и осем и момчето бе с неговия ръст, но детективът се чувстваше като джудже в сравнение с него. Алек също бе много здрав, но Хенри имаше поне двайсет килограма мускули повече. Въпреки това прецени, че може да надвие хлапето, ако се наложи.
Поради някаква причина Хенри продължаваше да нервничи.
— На колко си години? — попита Алек.
— На деветнайсет.
— Още не си завършил гимназия, така ли?
— Да, уча в „Лойола“, тук, в Чикаго.
— „Лойола“ нямат футболен отбор. — Той изрече мисълта си на глас.
Хенри се усмихна:
— Постоянно ме питат за кой отбор играя и на какъв пост. Нали съм едър негър с дебел врат, хората си правят прибързани заключения, че съм футболист или евентуално рапър. Досието ми вече е чисто, между другото.
Алек трудно се сдържа да не се усмихне.
— Така ли? — попита той точно когато вратата на асансьора се отвори на третия етаж.
— Все едно, ще научите — каза бързо Хенри. — Въпреки че досието е затворено, ще намерите начин да го проверите, както става в полицейските сериали по телевизията. Така че ще ви спестя усилията и ще ви кажа, че имах един-два проблема. Когато бях малък, прекарах известно време в поправителен дом. Бях се събрал с лоша компания. Това не е извинение, просто е факт.
— Хубаво. Тогава защо си толкова нервен?
— Заради вас — заекна момчето. — Е, не точно заради вас. Ченгетата ме карат да се чувствам нервен. Това не е необичайно. И приятелят ми Кевин реагира по същия начин. А той няма досие.
— Твоята шефка ни повика — напомни му Алек. — Така че престани да се шашкаш.
Хенри се усмихна. Бяха спрели и сега стояха в коридора.
— Нашите офиси са по-надолу, зад ъгъла.
Алек тръгна бавно след него. Спираше до всяка врата по пътя и я оглеждаше. Когато Хенри осъзна какво прави, се върна назад.
— Този офис е на брата на Регън, Спенсър. Той обаче рядко се появява тук.
— А този? — Алек кимна към офиса от другата страна на коридора.
— Този е на Уокър.
Детективът направи връзката.
— Уокър Мадисън? Автомобилният състезател ли?
— Да, точно той.
Двамата продължиха напред, завиха и спряха пред друг апартамент.
— Това е офисът на Ейдън. Той е най-големият брат. Общо четирима са. Три момчета и едно момиче.
Коридорът бе луксозен като фоайето. На всяка маса из него имаше свежи цветя в красиви вази. Мокетът бе тъмночервен, а стените — покрити с бяла дамаска.
— Разкажи ми за шефката си.
— Какво искате за знаете?
— Харесва ли ти да работиш за нея?
— О, тя е страхотна.
— Как си намери тази работа?
— Един учител от гимназията ме накара да попълня някакви формуляри и да кандидатствам за стажант тук. Работата беше свързана с компютри и аз не взех нещата на сериозно, защото тогава не знаех много за компютрите, дори не можех да пращам имейли. В училище имаме компютри, но те постоянно са повредени. Както и да е, госпожица Мадисън избра мен и ме накара да работя ден и нощ през цялото лято. Дори спях в хотела, докато се обучавах, после тя ми намери семейство, което имаше свободна стая и нямаше нищо против още едно дете в къщата. Оттогава работя тук.
Алек заключи, че учителят и Регън Мадисън се бяха постарали да спасят момчето от лошата среда.
— Още ли живееш с това семейство?
— Да, сър.
— Точно пред тях имаше двойна стъклена врата.
— Това е моят офис — каза Хенри, а гласът му бе пропит от гордост. — Офисът на госпожица Мадисън е зад моя.
— Значи всеки, който иска да се срещне с нея, трябва да мине през теб.
— Точно така. Освен когато съм на училище. Тогава тя се пази сама. Справяме се чудесно.
— Какво точно вършиш?
— О, почти всичко.
— Добре. А какво прави тя? Хенри се усмихна широко.
— Раздава пари. — После се засмя с гърлен смях. — Обичам да казвам това.
— Така ли?
— Самата истина е! Раздава пари. Госпожица Мадисън управлява благотворителната фондация на семейството.
Алек отвори вратата и направи знак на Хенри да мине пръв. Момчето се втурна и застана гордо зад бюрото си:
— Това е моето работно място, моето царство. Сега е малко разхвърляно, правя една реорганизация.
По цялото бюро бяха струпани листове хартия. Хенри бутна една купчина настрана и взе изрезка от вестник.
— Ето снимка на семейство Мадисън — каза той. — Изрязах я от вестника преди известно време и се каня да я сложа в рамка. — Продължи да стиска изрезката и добави: — Направена е при откриването на Конрад Парк. Знаете ли къде е? — Не изчака отговор и продължи. — Семейство Мадисън дари земята и плати за новата алея за джогинг. Всъщност това беше стара алея, която те преасфалтираха и я удължиха — обясни той. — Освен това платиха за красива детска площадка с най-различни катерушки и люлки. Както пише в статията, госпожица Мадисън бягаше там постоянно и лете, и зиме, но сега във фитнеса на хотела сложиха пътечка и не й се налага да излиза от сградата. — Той кимна към статията и допълни: — Беше чудесно представяне на семейството. Запазих снимката, защото доста рядко са четиримата заедно.
Алек почти не погледна статията. Фактът, че семейство Мадисън бяха богати, в случая нямаше значение.
На около четири метра зад бюрото на Хенри имаше друга двойна врата. Алек видя една жена през стъклото, която говореше по телефона, обърната с гръб. Щом завърши разговора си, се обърна и бързо се отправи към него.
„Да ме вземат дяволите!“, помисли си той, разпознавайки тези дълги красиви крака. Тя отвори вратата и застана до нея. Тревогата бе видима в удивителните й очи, а лицето й бе зачервено. Да, същата красива жена, нямаше грешка.
Хенри ги представи и Регън се ръкува твърдо и делово, но усмивката й беше обезоръжаваща. Той също й се усмихна. Може пък да започнем с очароване, помисли си той. Ако тя беше откачена — в което, след
