— Когато отидох да докарам колата — обясни тя. — Валеше, така че казах на Корди да намери Софи и да ме чакат при входа, а аз отидох да взема колата. Тичах по алеята, когато ми се стори, че някой ме вика. Духаше силен вятър и валеше проливно, така че не бях сигурна. Обърнах се да се огледам зад себе си и видях онзи мъж… Струва ми се, че е минала цяла вечност оттогава. А всичко се случи толкова скоро. Когато се обърнах, изкълчих коляното си.
— И споменавате всичко това чак сега? — Алек беше ядосан и не се постара да го скрие.
— Просто не се сетих… не направих връзката. Имах късмет, че успях да избягам от него.
— Той ви е преследвал?
— Да. Нали не мислите…
— Какво да мисля? — попита детективът, когато тя замълча.
— Може би Шийлдс го е наел. Вероятно е чакал отвън, защото е знаел, че съм вътре, и е трябвало да ме изплаши, което всъщност направи.
— Наистина ли сте убедена, че Шийлдс стои зад всичко това?
— Връзва се, не мислите ли?
— Още няма да правя предположения, защото не разполагам с достатъчно факти, за да си изградя хипотеза. Но когато го направя, ще ви известя. Сега искам да знам точно какво стана от минутата, в която излязохте от Лиъм Хаус.
— Току-що ви разказах какво се случи.
— Обяснете ми пак.
Тя отново описа случката през онази нощ:
— Когато паднах, всичко се разпиля от чантата ми, но аз го напъхах обратно, поне така си мислех тогава. Явно телефонът ми е останал на земята. Отчаяно се опитвах да стигна до колата си и да се заключа вътре. Мъжът държеше нещо и ми викаше да спра, но аз не се подчиних. Лицето му никак не ми хареса…
— Защо?
— Никога не бях виждала такава ярост в нечий поглед — обясни тя. — И после стана нещо много странно.
— Какво? — заинтересува се Алек.
— Може да съм си въобразила. Изпитвах силна болка в коляното и бях мокра до кости от дъжда, но когато се качих в колата и погледнах, той стоеше под една лампа и продължаваше да се взира в мен. Аз плачех — призна тя. — И мисля, че той ме видя, че плача. Тогава изражението му се промени.
Детективът рязко вдигна глава.
— Как се промени?
— На лицето му се изписа съчувствие — каза тя. — Мисля, че той ме съжали.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Моментът не можеше да е по-подходящ. Алек караше към участъка за втория си сблъсък с лейтенант Луис, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Уорд Дейбъро, агентът от ФБР, който се опитваше да го привлече на работа в Бюрото. Съобщи му, че го очакват с отворени обятия.
Уорд беше много доволен.
— Знаех, че ще те убедя — похвали се той с дълбокия си южняшки акцент. — Настойчивост му е майката, а аз я имам в излишък. Колко години те преследвам, докато се съгласиш? — Въпросът очевидно бе реторичен, защото Уорд продължи въодушевен от победата си: — Обучението ще бъде много тежко, но не се тревожа за теб. Ще се справиш чудесно. Резултатите ти на теста са феноменални. Очакват те седемнайсет седмици в академията — добави той. — Какъвто и опит да имаш от работата си в полицията, пак трябва да преминеш през пълно обучение.
— Да не се опитваш да ме накараш да променя решението си?
— Не, разбира се, че не.
— Кога искаш да започна?
— Новите курсове са на всеки две седмици, но аз избързах и вече те записах. Започваш точно след два месеца. Това прави осем седмици, броено от днес. Предположих, че ще се нуждаеш от време да си събереш нещата и да довършиш работата си в Чикаго, а после да си отдъхнеш малко.
— Да, така е добре — съгласи се Алек. — Осем седмици ще ми стигнат да се организирам.
„Сякаш това изобщо е възможно“ — помисли си той. Въпреки че беше изключително организиран в професионалния си живот, той бе крайно разпилян в дома си. Смятаха го за мърляча на семейството. Когато беше момче, стаята му винаги изглеждаше като пострадала от циклон. Но вече имаше напредък в това отношение — беше наел жена, която чистеше апартамента му на всеки две седмици. Освен това зареждаше с продукти хладилника му и се грижеше винаги да е пълен с любимите му храни. Това беше скъпо удоволствие, но той не искаше да се лишава от него.
Чистачката обаче не можеше да отиде в академията с него и през тези седемнайсет седмици щеше да се наложи да влезе в пътя. Това му се струваше по-трудно от всяко физическо изпитание по време на обучението.
Алек беше доволен от взетото решение. Знаеше, че Чикаго ще му липсва, а нямаше никаква гаранция, че след като завърши академията, ще бъде изпратен в Бостън. Уорд твърдеше, че отиването му там е в кърпа вързано, но Алек не разчиташе сляпо на това.
Реши да се отбие в „Личен състав“ и да подаде молба за напускане, преди да се срещне с Луис. Жената зад бюрото работеше там от почти двайсет години и беше истинска душичка. Носеше толкова дебели бифокални стъкла, че очите й изглеждаха белезникави и двойно по-големи.
Тя се усмихна и поклати глава веднага щом го забеляза:
— О, не!
— Какво искаш да кажеш?
— Не можеш да кандидатстваш за прехвърляне. Тоест можеш, но няма да стане нищо. Луис подчерта изрично, че се нуждае от теб в отдела си. — Гласът й се смекчи и тя добави: — Което означава, че иска да си му подръка, та да те мачка. Съжалявам, Алек. Мисля, че всички знаят каква гадина е той, но е успял да се издигне, защото жена му има връзки, ако разбираш какво намеквам. Няма шанс да се отървем от него освен ако не се издъни много яко.
— Разбирам, обаче ще се отървете от мен. Днес подавам предизвестие за напускане. Какви документи трябва да попълня?
Жената едва не се разплака.
— Не искам да напускаш, ти си от добрите! — Тя издърпа една салфетка от кутията на бюрото и попи очите си. — Като в оная стара песен на Били Джоуел, нали се сещаш — „Само добрите умират млади“.
Той направи измъчена гримаса.
— По дяволите, нямам намерение да умирам.
— Обаче напускаш. — Тя подсмръкна, отвори едно дълбоко чекмедже и извади необходимите документи.
Напускането се оказа по-сложно, отколкото беше очаквал. Трябваше да попълни всевъзможни формуляри и да проведе дълъг разговор с шефа на полицията, който беше твърдо решен да го убеди да остане. Това, което Алек наивно очакваше да му отнеме само няколко минути, се проточи повече от час.
Когато най-после се върна в отдела си, Луис бе напълно побеснял. Говореше по телефона, но веднага щом го забеляза да прекосява стаята, скочи на крака и ядосано го извика с ръка.
В този миг телефонът на Алек иззвъня. Знаеше, че не може да е помощникът на Луис, тъй като току-що беше се разминал с него на стълбите.
Обаждаше се Джил:
— Кажи, че не е вярно!
Алек беше впечатлен.
— Как научи толкова бързо?
— Познаваш ме, имам си своите източници. Значи е вярно? Наистина ли напускаш полицията?
