вид, който тя помнеше, облегна се на бюрото и спокойно съобщи, че ще бъде неин бодигард през следващите три седмици. Или поне докато мъжът, който й бе изпратил снимката на детектив Суини, не бъде заловен.
— Не трябва ли да сте някъде навън и да търсите убиеца, вместо да вървите по петите ми?
— Възложиха ми да ви пазя — каза той. — А детектив Уинкът търси убиеца.
Тя се почувства отчаяна и уморена. Освен това бе и изплашена, но не искаше да си признае. Корди още не бе отговорила на обаждането й и Регън се тревожеше до смърт за нея и Софи.
— Да, вече ми казахте, че детектив Уинкът води разследването. Още не съм го виждала. Нали показах, че ви сътруднича? — каза тя. — А и вие сякаш току-що си тръгнахте. Но след вас тук настана истинска лудница. Имам нужда да седна и да помисля. Главата ми ще се пръсне, трябва да довърша работата си.
Той се опита да прикрие усмивката си.
— Да помислите ли?
— Да. Да помисля.
— Е, няма проблем. Започвайте.
Той свали вратовръзката си и я натъпка в джоба на сакото си, преди да го провеси на един стол. После се настани удобно на канапето.
— Какво ще стане след три седмици? — попита Регън.
— Моля? — Той навиваше ръкавите на ризата си, когато се обърна към нея.
— Казахте, че ще бъдете мой бодигард три седмици. Какво ще стане след това?
Той разкопча най-горното копче на ризата си и отговори.
— Приключвам работата си тук и напускам Чикаго. Но не се тревожете, ако не са заловили убиеца, ще изпратят някой друг да ви охранява. Дотогава няма да можете да се отървете от мен.
— Кой взе това решение?
— Има ли значение?
— Да, има. — Тя не се предаваше лесно.
— Лейтенант Луис.
— Аз нямам ли право на мнение?
Той й отправи една широка усмивка и взе последния брой на „Форбс“ от масичката за кафе.
— Всъщност не. Независимо дали ви харесва или не, аз ще бъда тук.
На нея не й харесваше. Ни най-малко. Детектив Бюканън я разсейваше, но сега се наложи да прекъсне спора, защото мобилният му телефон иззвъня. В същият момент звънна и телефонът на бюрото й.
Обаждаше се Питър Морис, човекът, на когото беше отказала повторна финансова помощ. Беше изключително щастлив, че е успял да се свърже с нея.
— Това е чудесно — заекна той. — Вашият асистент постоянно ме отпращаше и не мога да повярвам, че най-после говоря лично с вас. Знам, че нямате нищо общо с отказа за подновяване на субсидията, така че не ви виня. Станало е някакво голямо недоразумение, нали? — Преди тя да има време да му отговори и да му изясни положението, той продължи: — Работата ми е много важна. Нуждая се от парите и ми беше гарантирано, че ако отговоря на изискванията, което стана миналата година, ще последва автоматично подновяване. Какво ще кажете да дойда довечера, а вие да приготвите чека дотогава?
— Това няма да се случи, господин Морис. Аз съм тази, която отхвърли молбата ви, и информацията, която получава всеки кандидат, е съвсем конкретна. Няма такова нещо като автоматично подновяване.
Той отказа да й повярва, но гласът му загуби част от веселието си:
— Не, това не е вярно. Не може да сте отхвърлили молбата ми. Разбирате ли колко важна е моята работа.
— Господин Морис… Той пак я прекъсна.
— Знам какво ще кажете. Вашият асистент вече ме уведоми, че мога да кандидатствам отново през следващата година, но общинският център отчаяно се нуждае от парите сега. Просто не е редно да ни лишавате от тях в последния момент. Какво ще кажете чекът да…
Регън твърдо реши да приключи този разговор възможно най-бързо:
— Няма да получите никаква финансова помощ от нас. Молбата ви е отхвърлена и ще бъде загуба на време, ако отново кандидатствате през следващата година.
Той ахна изненадано точно когато тя затвори. Забеляза, че детектив Бюканън вече не говори по телефона и каза:
— Хенри беше прав. Питър Морис не приема „не“ за отговор.
Тя повтори почти дума по дума разговора, който бе провела. Когато свърши, Алек каза:
— Ще го спомена на Уинкът, за да не пропусне да го провери. — Той се изправи, разкърши рамене, после взе сакото си и го облече.
— Тръгвате ли си? — попита тя.
Той се усмихна.
— Да, и вие също. Художникът на полицията се е върнал и ни чака. Трябва да отидем. Да се надяваме, че ще успеете да постигнете достатъчно добра прилика с мъжа, който ви е преследвал.
— Да, добре — отвърна Регън с готовност.
— Без възражения ли? — изгледа я учудено Алек.
Тя поклати глава. После грабна чантата си от чекмеджето и се отправи към вратата, когато факсът й забръмча.
— Трябва ли да го прочетете, или може да изчака, докато се върнем? — попита детективът.
— Сигурно е някоя реклама — каза тя, но вече се беше обърнала към бюрото си. — Толкова рядко получавам факсове напоследък. Всичко се изпраща по имейла.
Тя погледна дискретно, за да види дали е подразнен, че го кара да чака. Но той беше зает да закопчава ризата си.
— Имате ли нещо против? Ще отнеме само минутка — помоли Регън. Първият лист вече излизаше.
— Няма проблем. — Алек търсеше вратовръзката си.
— На пода до канапето е.
— Кое? — попита той.
— Вратовръзката, която търсите. Падна от джоба на сакото ви.
Той благодари и се отправи към канапето. Регън се обърна към факса. Първият лист падна на табличката. Срещу изпращач нямаше име, но на реда „Относно:“ беше написано нещо, което тя не можа да разбере. Взе листа и го вдигна към светлината. Ледени тръпки плъзнаха по гърба й, когато прочете трите надраскани думи: Да бъдат убити…
— Да бъдат убити? О, боже…
Изведнъж й просветна. Рязко си пое дъх и отстъпи, сякаш това просто действие щеше я отдели от истината.
— Не, не може да бъде… Не е възможно… — шепнеше уплашено Регън.
Алек долови паниката в гласа й. Той внимателно издърпа листа от ръката й точно когато факсът започна да печата отново. Втората страница бавно се подаваше.
Регън бе толкова вцепенена от написаното, че пропусна бележката, надраскана най-долу. Алек я прочете на глас:
Детективът вече се обаждаше по телефона на Уинкът, докато Регън поемаше втората страница. Той бързо прочете номера на факса.
— Всичко друго е блокирано.
— Действаме — каза Уинкът. — Ще се видим в участъка. — Той започна да крещи на партньора си още преди да затвори.
Алек се обърна към Регън:
— „Да бъдат убити“? Какво, по дяволите, означава това?
Тя не отговори веднага. Стискаше разтреперана ръце, докато чакаше факсът на изплюе втората страница. Това сякаш траеше цяла вечност.
— Най-после излезе.
О, боже, още една снимка, този път на жена върху метална маса за аутопсии. Бледото й лице бе
