нередно. Всъщност защо говорим за това сега?
Тя не издържа погледа му и извърна очи.
— Канех се да напиша името на лейтенанта в списъка.
Детективът едва сдържа усмивката си.
— Но не сте го написали?
— Не, не успях, защото мобилният ми телефон иззвъня и бързо излязох в коридора. Но ако бях продължила със списъка, щях да напиша името му. Просто реших, че трябва да го знаете.
— Не бих казал за това на детектив Уинкът, ако бях на ваше място.
— Защо не?
Той небрежно сви рамене:
— Ще бъде жестоко да събудите такава надежда у него и после да го разочаровате.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Регън най-после зададе въпросите, които я измъчваха.
— Защо напускате Чикаго?
— Това е дълга история — отвърна кратко Алек.
— Къде отивате?
— Връщам се в Бостън, аз съм от там.
— Ние имаме хотел в Бостън.
— Знам — каза той.
Детективът млъкна и тя не продължи да настоява за обяснение. И двамата се извърнаха, когато вратата се отвори. Джон Уинкът нахълта в стаята, после се наведе да вземе листовете, които изпусна. Облата плешивина на темето му проблесна. Партньорът на Джон разказваше на всички в участъка, че оплешивяването му е болна тема, така че при всеки удобен случай останалите детективи го подиграваха. За късмет Уинкът имаше чувство за хумор.
Регън си помисли, че той прилича на разтревожен счетоводител — вероятно защото носеше нещо като счетоводна книга, от която на всички посоки стърчаха листове. После тя забеляза кобура с пистолета на кръста му и тутакси изостави сравнението.
— Извинете, че ви накарах да чакате.
— Още изглеждаш полуумрял — каза му Алек, след като го представи на Регън.
Тя си помисли, че Уинкът всъщност е доста привлекателен, но заради тъмните кръгове под очите и сивкавия тен изглежда изтощен.
— Ами пропуснах разкрасителните си процедури в козметичния салон тази седмица — рече Джон.
Алек се засмя:
— Забравих да питам как е бебето?
Уинкът се обърна към Регън.
— На бебето му никнат зъби — обясни той. — И заради това е много нещастна, което означава, че с жена ми също сме нещастни. Никой от нас не успява да мигне.
— Чувал съм, че уискито помага — подхвърли Алек.
Опитах, но единственият резултат беше, че на следващата сутрин имах тежък махмурлук.
— Трябва да натриеш с уиски венците на бебето. Така не го болят.
— Никога не съм чувал за подобна терапия. Освен това какво ще правим, ако уискито й хареса? Ами ако се пристрасти към него? Преди да сме се усетили, и ще трябва да я карам на сбирки на анонимните алкохолици. Твърде рисковано е — заключи той със сериозно изражение.
Алек се изправи.
— Казах на Регън, че си добър детектив. Не ме изкарвай лъжец пред нея.
— Не искаш ли да присъстваш?
Той поклати глава:
— Трябва да проведа няколко разговора по телефона. Ще бъда на бюрото си, ако ви потрябвам за нещо. „Държи се много мило“, отбеляза мислено Регън.
Алек затвори вратата зад себе си и едва не се блъсна в Лайл Брадшоу. Партньорът на Уинкът изглеждаше безупречно както обикновено. Вратовръзката му на райета беше с идеален възел, на тъмния му костюм нямаше нито една гънка, ризата му блестеше от чистота, а обувките му както винаги изглеждаха чисто нови. До него Алек изглеждаше като току-що ограбен и пребит.
— В стаята за кафе ли са? — попита Брадшоу вместо поздрав.
— Да, Уинкът е с нея.
— Текат ли му лигите? Чух, че е страшно парче.
— Така ли? Къде чу това?
— В залата. — Той посочи общото помещение, в което бяха бюрата на всички детективи. — Говорят само за нея, откакто си я довел. Имала красиво лице и убийствено тяло.
Алек се изненада, че думите му го вбесиха. Беше съвсем неочаквано.
— Ти определено не си от нейната класа, Лайл.
Разведен наскоро, Брадшоу се смяташе за сваляч. Жените го намираха за привлекателен и внимателен и никога не му липсваше нежна компания, но според Алек той бе малко арогантен. А на моменти дори противен. Единственото, което го спасяваше, бяха качествата му като детектив.
Брадшоу тъкмо отваряше вратата към стаята за кафе, когато Алек понечи да го предупреди да не сваля Регън, но се спря навреме. Вместо това каза:
— По-кротко с нея. Много е изплашена.
После взе съобщенията си и се върна на бюрото си. Луис бе разпределил случаите, които Алек разследваше, между неколцина и без това претоварени детективи. И в наивния си опит да го накаже бе наредил да махнат компютъра от бюрото му. Сега върху плота нямаше абсолютно нищо.
Ако другите детективи не бяха получили допълнително натоварване заради него, Алек щеше да възприеме поведението на Луис като смешно. Седна на бюрото си и се обади на брат си Ник по мобилния си телефон.
— Май вече съм там — каза той.
Ник се засмя.
— Здрасти, Алек. Да приема ли, че „там“ означава ФБР?
— Ти вече знаеше, нали?
— Да, Уорд ми го съобщи пет минути след като си бил приет в академията. Резултатите ти от тестовете са много впечатляващи.
— По-добри от твоите ли?
— И да бяха, щях ли да си призная?
— Вероятно не. Кажи на Тео. — Алек не знаеше дали ще има време да открие най-големия си брат.
— Той вече знае. Уорд се е обадил и на него. Реши ли дали ще купиш къщата ми в града? Лорън обикаля по огледи всяка неделя. Къщата е идеална за ерген, но с бебето ни е доста тясно, а Лорън иска да имаме още деца.
Алек се усмихна. Ник бе улучил джакпота, когато се ожени за Лорън. Тя бе кротка душица, идеална за брат му. Беше естествена и непринудена, а Ник се нуждаеше точно от такава съпруга, когато се връщаше у дома след работа. Тео често описваше работата на Ник като адски стресираща и напрегната. Той и партньорът му Ноа Клейборн бяха в един специален отдел на ФБР. Викаха ги, когато издирването на изчезнало дете стигаше до задънена улица. Това бе тежко занимание, което го изцеждаше емоционално.
— Ще купя къщата ти — каза Алек. — Дори и да не ме назначат в района на Бостън.
— Уорд казва, че това е сигурно.
— Той би казал всичко само и само да приема предложението му. Решението обаче не зависи от Уорд. Но дори и да ме пратят другаде, ще запазя къщата в Бостън. Този имот е добро вложение.
— Чакай — прекъсна го Ник. — Почти не те чувам, защото водя два разговора едновременно.
— С кого още говориш?
