бе сторила с нея. Беше й извадила очите, майко, а онази усмивка на лицето й… беше ужасно. Отворих уста да изпищя, а тя се наведе към мен и прошепна: „Сега е твой ред“.
— Беше прекалено малка, за да помниш точно какво се е случило. С времето онзи дребен инцидент е започнал да ти се струва все по-ужасен.
— Напротив — настоя Кери. — Случи се точно това. Ти не видя изражението на лицето й, но ти казвам, че тя искаше да ме убие. Ако бяхме само двете с нея в къщата, щеше да направи точно това.
— Не, не, просто е искала да те изплаши — възрази Лола. — Никога не би те наранила. Джили те обича.
— Ако вие с татко не си бяхте вкъщи, щеше да ме нарани. Тя е луда, майко. Не ме интересува какво ще стане с нея, но сега го има и това невинно бебенце. — Тя си пое дълбоко дъх и после изрече: — Мисля, че трябва да насърчим Джили да даде бебето за осиновяване.
Лола бе възмутена от предложението.
— В никакъв случай — заяви тя и тропна с ръка по масата. — Това бебе е твоя племенница и моя внучка и аз няма да позволя някакви непознати да я отглеждат.
— Това е единствената й надежда за нормално бъдеще — възрази Кери. — Съдбата вече й е нанесла тежък удар с това, че Джили й е майка. Само се моля това, което не е наред у Джили, да не се предава по наследство.
— О, за бога. Това, което не е наред у сестра ти, е, че е свикнала за всичко да й се угажда. Много млади жени си играят с мъжете в наши дни. Това не е редно — добави тя бързо, — но мога да разбера защо Джили е искала мъжете да я обожават. Баща й я напусна и тя се е опитвала…
— Чуваш ли се какво говориш? — изкрещя Кери. — За момент си помислих, че най-после си прозряла какво представлява Джили, но явно съм грешала. Ти никога няма да отвориш очите си. Питаше ме дали ти си я превърнала в чудовището, което е станала, помниш ли?
— Имах предвид, че поведението й е чудовищно, но сега Джили е майка. Когато отида в болницата, за да ги прибера с детето у дома, ще видиш. Тя ще се държи различно.
Все едно блъскаше главата си в тухлена стена.
— Мислиш, че в нея ще се събуди майчиният инстинкт?
— Да, така смятам — каза Лола. — Ще видиш — повтори тя. — Джили ще поиска да постъпи както е редно.
Кери се отказа. Повдигаше й се, така че се прибра в стаята си и не излезе повече същата вечер. Когато слезе долу на следващата сутрин, намери бележка на масата. Майка й бе отишла да купува бебешко креватче, дрешки, столче за кола.
— В измисления й свят — прошепна Кери.
В понеделник сутринта Лола отиде в болницата да отведе Джили и бебето, което още нямаше име, у дома. Кери отказа да придружи майка си. Каза й, че е на работа първа смяна, и излезе, преди Лола да се усъмни в това.
Джили очакваше майка си. Беше облечена, стоеше пред огледалото в банята и решеше косата си. Махна с ръка към ревящото бебе, което бе тръснала на неоправеното си легло секунди след като сестрата бе излязла от стаята, и заяви на Лола, че може да задържи бебето, да го продаде или да го подари — не й пукало какво ще стане с него. После взе чантата си и напусна болницата, пъхнала в сутиена си парите, които бе откраднала от спестяванията за колеж на сестра си.
Тегленето на парите се появи в банковото извлечение чак две седмици по-късно. Кери побесня. Беше работила усилено, за да спести тези пари и бе твърдо решена да си ги върне. Опита се да съобщи за кражбата в полицията, но Лола не й позволи.
— Семейните дела си остават в семейството — заповяда тя.
Кери завърши училище на следващата година и работи на две места през лятото. Лола използва част от спестяванията си, за да помогне на дъщеря си да плати таксата за колежа, а там Кери си намери почасова работа, за да изкарва пари за останалите си разходи. Когато се върна у дома за коледната ваканция, не искаше и да поглежда бебето на Джили.
Но Ейвъри не беше дете, което можеше да бъде пренебрегнато. Само след две-три беззъби усмивки Кери вече й се усмихваше в отговор. С всяко следващо завръщане у дома връзката между двете ставаше все по-силна. Детето я обожаваше и това чувство, макар и не открито демонстрирано, бе взаимно.
Ейвъри бе най-сладкото и умно малко момиченце и Кери се бе превърнала в нейна втора майка във всяко едно отношение. Определено имаше всички защитни инстинкти на майка. Би направила всичко, за да запази безопасността на детето.
И ето ги сега, пет години по-късно. Джили все още успяваше да им причини болка.
— Така ли е станало, Кери? Намразила ли ме е?
Кери се насили да се съсредоточи върху въпроса на детето. Опря длани на бедрата си и попита:
— Защо те е грижа какво си е мислела Джили за теб?
Ейвъри повдигна рамене.
— Не знам.
— Слушай ме внимателно. Непрокопсаната ти майка може и да те е намразила, но не заради това каква си била или как си изглеждала, когато си се родила. Ти беше съвършено бебе. Джили просто бягаше от отговорността. — Тя посочи един стол до леглото. — Ще ти кажа нещо важно и искам да седнеш и да слушаш внимателно.
Ейвъри бързо седна на стола.
— Може би си прекалено малка, за да научаваш това, но въпреки това ще ти го кажа. Майка ти е луда.
Ейвъри бе разочарована. Тя се беше надявала да чуе нещо ново.
— Това си ми го казвала вече, Кери. Много пъти.
— Просто исках да ти го напомня. Джили никога не е била нормална. Всъщност би трябвало да я затворят в някоя лудница още преди много време. Това е място, където пращат болните хора.
— Джили болна ли е?
— Да. Но не болна по начин, заради който да я съжаляваме. Тя е подла и злобна и абсолютно побъркана. Човек трябва да не е с всичкия си, за да изостави толкова прекрасно същество като теб — добави Кери. Тя се наведе напред и вдигна косата от очите на Ейвъри. — На майка ти нещо много съществено й липсваше в главата, докато растеше. Може да не е истински социопат, но е много близо до това, по дяволите.
Ейвъри се ококори и прошепна:
— Кери, ти каза „по дяволите“.
— Знам какво казах и знам какво ти говоря.
Ейвъри стана от стола и седна до леля си на леглото. Обви ръка около нейната и каза:
— Обаче аз не знам какво ми говориш.
— Ще ти го обясня. Социопат е човек, който няма съвест, и преди да ме попиташ, ще ти обясня какво е съвест. Това е гласът в главата ти, който се обажда, когато направиш нещо нередно. Съвестта ти те кара да се чувстваш зле в такива случаи.
— Както когато казах на баба, че вече съм се упражнявала на пианото, а не бях, и тя ме похвали, че съм добро момиче, но аз не бях добра, защото я излъгах, и се почувствах зле заради това?
— Да, точно това — кимна Кери. — Майка ти няма сърце или душа и това е самата истина.
— Като онази песен, която обичаш да пееш? За такова сърце и душа ли говориш?
— Да, точно като в песента — увери я Кери. — В сърцето й няма място за емоции, които не са пряко свързани със собствената й изгода.
Ейвъри се бе облегнала на ръката й и я гледаше с прекрасните си теменуженосини очи, които бяха много по-красиви от тези на майка й. Кери виждаше чистотата и добротата буквално да струи от тях.
— Джили е прекалено заета да обича себе си, за да обича някого другиго, но ти не трябва да се тревожиш за това. Ти нямаш никаква вина. Вярваш ми, нали?
Ейвъри кимна сериозно.
— Виновна е непрокопсаната ми майка, ясно.
Кери се усмихна.