тази дупка.
— Сигурен ли си, че работи?
— Забелязах един, дето ни зяпаше през прозореца, докато паркирахме — отвърна Ноа. — Лесно се влиза и излиза. Ще паркираме отзад и колата няма да се вижда откъм улицата. Какво мислиш?
Тъй като той питаше Джон-Пол, а не нея, Ейвъри запази мнението си за себе си. След като бяха подминали сладките малки пансиони преди няколко пресечки с очарователни бели огради от ковано желязо и люлеещи се столове на верандите, изборът на Ноа й се стори ужасен. Тя изчака Джон-Пол да възрази.
— Харесва ми — каза той и потопи надеждите й. — Напомня ми малко за бара на баща ми. И там има голямо фламинго на покрива.
— Да, помня го. Мислех, че е пеликан. Ще отида да платя за стаите.
— Надолу по улицата имаше един пансион — намеси се Ейвъри. — Изглеждаше приятен и чист. Забелязах табела, че има свободни стаи.
— И тук става, нали? — попита Джон-Пол.
Ако Ноа не беше с тях, тя нямаше да се съгласи, но не искаше да се оплаква пред агента.
— Добре, става.
Той се усмихна на нещастния й тон.
— Не е толкова хубаво колкото хижата на Тайлър.
— Става — повтори тя.
Ноа тъкмо слезе от колата, когато мобилният му телефон иззвъня. Джон-Пол тръгна към офиса, но Ейвъри остана с Ноа. Протегна ръцете и краката си, схванали се след дългото пътуване.
Ноа сведе глава и се отдалечи от нея, очевидно не искаше тя да слуша разговора. Ейвъри забеляза изражението му, усети, че нещо не е наред, и зачака напрегнато.
Разговорът продължи дълго. Джон-Пол се върна с два ключа, погледна Ейвъри и попита:
— Какво не е наред?
— Нещо — отвърна тя и се облегна на раменете му. Ноа завърши разговора и се върна при колата. Впери поглед в Ейвъри.
— Леля ти и съдия Колинс са добре.
— Какво е станало? — попита Джон-Пол.
— Имало е доставка, някакви газови бутилки, които трябвало да се инсталират зад крилото на физиотерапията.
— По дяволите! — прошепна Джон-Пол. Вече знаеше какво следва. — Те са избухнали, нали?
Ноа кимна.
— Пожарът е унищожил почти цялото крило.
— Как е успял Мънк да се промъкне покрай охраната? — попита Ейвъри.
— Не е успял — обясни Ноа. — Доставчикът е бил убит, докато разтоварвал бутилките. Мънк се е добрал до газовите бутилки, преди да бъдат поставени на мястото им.
— Колко жертви? — попита Джон-Пол.
— Двама. Един агент, казва се Горман, е ранен, но ще се оправи. Това е всичко, което знам.
— Как, по дяволите, е станало това? — настоя Джон-Пол.
— Ще ти кажа как е станало. Мънк се е навъртал около болницата през цялото време, наблюдавал е и е чакал своя шанс. Сигурно е знаел, че не могат да преместят съдийката толкова бързо след операцията. Когато агентите са качили в колата жените, които са се престрували на Салвети и Колинс, и са ги откарали някъде, той вероятно е забелязал нещо и е разбрал, че това не са Кери и съдийката.
Ноа тръгна пръв към стаите. Бяха в далечния край на мотела и помежду им имаше свързваща врата.
Стаята им бе изненадващо чиста. Имаше двойно легло с кувертюра на цветя, два стола под прозореца, който гледаше към паркинга, и помежду им — масичка и настолна лампа. Нямаше гардероб. На отсрещната стена имаше лост със закачалки и няколко вградени рафта до него.
Веднага щом Ноа влезе в стаята им, Ейвъри го попита:
— Кери и съдийката не са ранени, нали? Всичко ли ми казваш?
— Да. Леля ти тъкмо била завела съдийката с инвалидната количка в банята, когато станало. Стените ги предпазили от огъня.
Ейвъри усети как й се повдига. Телефонът на Ноа иззвъня отново и той отиде в стаята си. Тя изчака той да се обърне с гръб и се приближи до Джон-Пол, обви ръце около кръста му и го прегърна силно.
Той усети, че тя трепери.
— Този кошмар ще свърши скоро — обеща й той. После, тъй като тя не отговори нищо, попита: — Искаш ли да излезем оттук?
— Да.
— Къде искаш да отидем?
— Не знам — прошепна тя. — Не мога да мисля… трябва да мога…
Той я целуна по челото.
— Трябва ти една веранда с люлка, нали? — Тя кимна. — И с люляци — добави той. — Тя се усмихна, защото той бе запомнил описанието на щастливото й местенце. — Не мога да ти намеря люляци, нито веранда с люлка, сладурче, но вода… мога да ти осигуря в изобилие.
Двайсет минути по-късно с Джон-Пол вървяха хванати за ръце по плажа. И двамата се бяха преоблекли по шорти и оставиха обувките си на стълбите при Ноа.
Тъмни облаци се придвижваха и скриваха слънцето. Плажът бе съвсем пуст и когато Ейвъри седна в поза лотос, Джон-Пол не се намеси. Той се върна при Ноа и седна до него.
— Какво прави тя, по дяволите? — попита Ноа, след като Ейвъри не помръдна няколко минути.
— Мисли.
— Аха.
Когато слънцето започна да залязва и взе да се смрачава, Джон-Пол стана и отиде при Ейвъри. Очите й бяха затворени. Той клекна пред нея и изчака, знаеше, че усеща присъствието му.
Мина цяла минута, преди тя да покаже, че го е забелязала. Отвори очи и го погледна в очите. Една сълза се стече по бузата й. Тя си пое дълбоко дъх.
— Трябва да се обадя по телефона.
Тридесет и шеста глава
Мънк бе готов да действа.
На прозореца на управителя на мотела имаше табела „Няма свободни стаи“. На вратата бе закачена друга табела: „Затворено за неопределено време“.
Мънк знаеше, че обектите са вътре. Вече бе обходил района и го познаваше като дланта си. Трите коли бяха паркирани зад мотела. Беше сигурен, че две от тях принадлежат на федералните агенти, на които бе възложено да охраняват Ейвъри. Третата бе на Ренърд.
Мънк показа на Джили мотела от колата, за да може да наблюдава какво ще се случи, и тя едва сдържа вълнението си, когато видя леките отблясъци светлина изпод плътно спуснатите завеси на стаята, която Мънк й посочи.
— Тя е вътре — прошепна Джили развълнувано.
Мънк спря на паркинга нагоре по улицата след мотела.
Мястото се използваше от посетителите на старото, построено в испански стил, кино с часовникова кула и от хората, които ходеха в близката църква. Паркира колата да е с лице към улицата, после подаде на Джили бинокъла си и отпи от студения си чай.
— Сега си официално на тайно наблюдение.
Тя се изкикоти.
— Това е чудесно.
Възбудата й го трогна.
— Забавляваш се, нали?
