предположил, една от жиците се бе плъзнала надолу. Не висеше свободно. Вятърът я бе разхлабил само колкото да прекъсне веригата.
Щеше да оправи всичко за две секунди. Отвори вратата широко, пристъпи вътре и коленичи. После замръзна. Гласът дойде вляво от него, от другата страна на камбаната.
— Хубава ракета си имаш тук.
Мънк бе прекалено поразен, за да помръдне. Мозъкът му пищеше ужасено. Не, не, не. Жицата… конецът… нищо не бе докоснато. Как е могъл…
Друг глас прозвуча вдясно от него.
— Мисля, че има проблем с това да я задейства.
Мънк се хвърли към пушката си. Никой от мъжете не опита да го спре. Той се претърколи, стреляйки в движение.
Нищо не се случи. Пушката беше празна. Ноа се появи на светло. Мънк го видя и се присви назад.
— Ти — прошепна той. — Познавам те.
Джон-Пол също излезе от сенките.
— Как разбра? — Лицето на Мънк бе изкривено от гняв и гласът му трепереше.
— Лесно. По-умен съм от теб.
Пистолетът на Ноа сочеше в челото на Мънк. Джон-Пол видя погледа в очите на приятеля си и отгатна точно какво си мисли той.
— Сложи му белезниците — каза той. — После му прочети правата.
Ноа поклати глава.
— Първо ще го убия. После ще му сложа белезниците и ще му прочета правата.
— Не, не можеш.
— Кучи син! — Ноа отпусна спусъка и прибра пистолета в кобура си. Извади белезниците и тръгна към Мънк, когато чуха един агент да крещи.
Мънк замахна с крака си и блъсна Ноа. Той залитна пред убиеца и Джон-Пол не можеше да стреля в Мънк, за да не рани Ноа.
Агентите търчаха по стълбите, а Мънк се опита да извади пистолета от кобура на глезена си, но Джон- Пол предвиди тази реакция. Той стовари крака си върху глезена на Мънк и го закова към пода.
— Стига си се пречкал — извика той към него. — Дръпни се, за да мога да го застрелям.
— Аз ще го застрелям — изкрещя Ноа. Той удари Мънк в лицето и изръмжа доволно, когато чу звука от чупещ се хрущял. Отново заби юмрук в лицето му, опитвайки да улучи същото място, за да причини максимална болка.
Вратата се блъсна в стълба и първият агент влетя през прага. Мънк се възползва от тази възможност. С цялата си сила той изтласка Ноа настрани и се хвърли с главата напред от кулата.
Убиецът се приземи на стръмния ламаринен покрив. Претърколи се на ръце и колене и запълзя като горила към навеса. Когато десният му крак докосна скобата, той посегна към пистолета си. Тъкмо го вадеше, когато Джон-Пол и Ноа скочиха на покрива и стреляха едновременно. Куршумите им надупчиха тялото на Мънк и го накараха да затанцува като марионетка във въздуха. Мънк се завъртя и падна напред, тялото му увисна през навеса.
Задъхан, Ноа прибра пистолета си и каза:
— Имаш правото да мълчиш…
— Точно така — промърмори Джон-Пол.
Един агент се наведе от прозореца на кулата и им извика:
— Заподозряната е в движение.
Ноа издърпа радиостанцията от колана си. Повтори това, което агентът току-що му беше казал.
— Разбрано.
— Това гласът на Ейвъри ли беше? Тя беше, нали? — попита Джон-Пол.
Ноа заговори по радиостанцията.
— Ейвъри? Ти ли си, скъпа?
Използва това обръщение, за да вбеси Джон-Пол, и се ухили, когато видя реакцията му. Ако можеше да се убива с поглед, сега и той щеше да прави компания на Мънк в отвъдното.
Джон-Пол грабна радиостанцията.
— Какво, по дяволите, правиш, Ейвъри? Трябваше да…
— Добре ли си?
— Да, и двамата сме добре. Къде си.
— Всичко е под контрол. Край.
— Мамка му. Тя е в една от проследяващите коли.
И двамата лежаха на покрива. Ноа се засмя. Джон-Пол не му обърна внимание, а отново натисна бутона.
— Кели?
Агентът, който ръководеше операцията, отговори бързо.
— Тук Кели.
— Ейвъри в някоя от проследяващите коли ли е? — настоя да знае Джон-Пол. — Кучи син, знам, че е там. Казах й да стои на проклетата лодка.
— Всичко е под контрол. Край.
Ноа се засмя.
— Явно Ейвъри си има собствено мнение. — Той се наведе към края на покрива, за да прецени разстоянието до земята. — Как, по дяволите, ще слезем от…
Джон-Пол го избута от покрива. Последва го и се приземи до него в изсъхналите храсти. Кели отново се обади.
— Мънк в ръцете ви ли е?
— Не, сър — отвърна Джон-Пол.
— Къде е той?
Джон-Пол погледна навеса.
— На кино.
Тридесет и осма глава
Джили започваше да губи търпение, докато чакаше Мънк да се върне в колата. Защо се бавеше толкова? Тя взе бинокъла от пода и огледа кулата. Къде беше Мънк? Той много добре знаеше, че тя мрази да чака.
— Оправи проклетото нещо — измърмори тя. — По-бързо!
Изведнъж Мънк се появи. Джили ахна невярващо, когато го видя как се премята по покрива. Помисли си, че той ще си счупи врата. Мънк полетя от кулата, но докато още бе във въздуха, се извъртя и се приземи като котка върху краката си. Загуби равновесие, опря се на ръце и колене върху покрива. Джили си помисли, че той ще падне на земята, но Мънк успя да се спре навреме.
Двама мъже скочиха на покрива над Мънк. Движеха се толкова бързо, че лицата им се виждаха размазано.
— Убий ги — прошепна тя на Мънк. — Убий ги веднага. Веднага.
Отекнаха изстрели. Стори й се, че Мънк изкрещява името й, и продължи да гледа дистанцирано и заинтригувано. Той падна толкова тромаво върху навеса, а кръвта му потече по лампичките на светлинната реклама. Умря със задник във въздуха. Тя изруга некадърността му.
Как смееше да й причини това? Разочарованието я завладя и от очите й потекоха сълзи. Дистанционното. Тя го грабна трескаво и натисна копчето. Пак, отново и отново. Нищо не се случи.
По дяволите. Как можеше Мънк да е толкова непредвидлив? Знаеше колко важно е за нея да осъществи мечтите си.
Затропа ядосано с крака и продължи да го ругае, че е провалил всичко. Още по-лошо, беше я накарал да се чувства нещастна.
— Да гориш в ада дано!
