Когато Джили се запознала с него, открила един самотник. Не й струвало нищо да го спечели. Както се оказва, дори не се наложило да му даде парите, които получила от Тони. Мънк се влюбил до полуда в нея и бил готов да изпълни всяко нейно желание. Така че тя ги надхитрила всичките и е задържала парите за себе си.
— На кого му е хрумнала идеята да затворят онези жени в къщата в Колорадо?
— На Джили. Тя си пада по сложните усукани планове. Харесва й драматичното, а възможността да накара Кери да страда, била като допълнителен бонус. Мънк вече бил нает да убие Ан Трап и освен това бил взел пари от Денис Парнел, за да взриви къщата в планината. Парнел бил убеден, че съдията ще присъди имота на бившата му жена — обясни Ейвъри. — Мога да си представя как се е почувствал, когато съдията присъдил къщата на него.
— Мънк е бил много бърз и действен.
— О, да.
— Гледа ли новините? — попита Картър. — Ерик Трап най-после се е пречупил и признал всичко. Ще го пратят в затвора за много дълго време. Ако леля ти не беше дала писмото от Ан, нямаше да разполагаме с доказателството, от което се нуждаехме. Трап казал на следователя, че жена му се бавела с умирането твърде много.
— Също като Политиците. Всички тях ги е водела алчността.
— Удивително — продължи той — как Джили е манипулирала и Салвети, и Мънк, и Скарет. Тя е свирела и те са играели по гайдата й, но никой не е подозирал какво си е наумила. Говорих с агент Кели преди известно време. Скарет още не е признал почти нищо, но Салвети вече говори. Странното е…
— Да?
— Никой от тях не казва и една лоша дума за Джили. Продължават да ръсят хвалебствия по неин адрес.
Това не я изненада.
— Обзалагам се, че и тя не приказва.
— Не, засега е като каменна стена. От теб би излязъл страхотен оперативен агент, Дилейни.
— Може би с подходящо обучение бих могла да стана, но сър, вече не искам, определено. Ако научих нещо през последните седмици, то е, че животът е прекалено кратък и не желая да пилея нито минута повече, като преследвам отчаяни мъже и жени. Искам да направя нещо важно, преди да е станало твърде късно.
Ейвъри се изправи и изчака той да заобиколи бюрото. Тя разтърси ръката му.
— Благодаря ви, сър.
— Наистина ли напускаш? И не мога да те убедя да останеш?
— Взех решението си, сър. Искам да напусна.
— Решила ли си вече какво ще правиш оттук нататък?
— Сега, след като процесът и изслушването приключиха и Скарет пак е там, където му е мястото, ще прекарам две-три седмици с леля си и после ще се местя в Луизиана, където ще се върна в училище и ще работя като учител.
— Ще ми липсваш — призна той. — Успех.
— Благодаря, сър.
Той й отвори вратата и докато тя излизаше, й каза:
— Още нещо, Дилейни.
— Да?
— Браво. Добре си се справила.
Четиридесет и първа глава
Детективът поведе Ейвъри и Джон-Пол по дългия коридор към стаята за наблюдение.
— Ще можете да я виждате през стъклото, но тя няма да ви вижда — обясни той, преди да отвори вратата и да им направи път.
Ейвъри не помръдна.
— В момента тя е в стаята за разпити с двама детективи — обясни той.
Ейвъри продължаваше да стои като вкаменена. Детективът погледна Джон-Пол.
— Няма нужда да бързате — каза той, преди да се обърне и отдалечи.
— Не е необходимо да го правиш — отбеляза Джон-Пол.
— Напротив.
Тя стоя на прага още минута и после изпъна рамене и влезе. Стаята бе с размерите на килер. Тя се обърна към огледалния прозорец, свила ръцете си в юмруци, и погледна жената, която й бе дала живот и която после така отчаяно се бе опитала да й го отнеме.
Джон-Пол я хвана за ръката и попита:
— Помниш ли я?
— Не. Бях само на пет, когато тя дойде в къщата ни — прошепна тя. — Беше толкова отдавна.
Джили седеше от едната страна на квадратна метална маса, срещу нея бяха двамата детективи. Седеше с изпънат гръб, кръстосала крака, преплела пръсти върху масата. Горните три копчета на плетената й блуза бяха разкопчани и деколтето й се разтваряше все повече при всяко нейно движение. Внезапно тя се обърна и погледна към огледалото. Ейвъри рязко си пое въздух и издиша, усетила как й се повдига.
— Виж — прошепна тя.
— Виждам я — каза Джон-Пол.
Ейвъри поклати глава.
— Не нея. Виж детективите. Виж как реагират на въздействието й.
И двамата мъже бяха наведени напред, сякаш несъзнателно се опитваха да се доближат до Джили. Единият каза нещо, после се протегна и докосна ръката й.
— Тя ги омайва — каза Ейвъри.
Един полицай отвори вратата на стаята за разпити. Джили го погледна и като мързелива персийска котка протегна гъвкавото си тяло и се изправи. Докато вървеше към вратата, спря за миг, погледна през рамо към детективите и им се усмихна. И двамата веднага отвърнаха на усмивката й. Не изпуснаха нито едно нейно движение, докато вратата не се затвори зад нея.
Ейвъри погледна Джон-Пол в очите.
— Сега вече съм готова.
Тя първа излезе от сградата на полицията. Не погледна назад нито веднъж.
Епилог
Залезът бе любимото време от деня на Ейвъри. Обичаше да излиза навън и да сяда на люлката на верандата, която Джон-Пол бе направил за нея. Чуваше как водата се плиска в кея зад къщата и ако затвореше очи, почти усещаше мириса на люляците, които той бе засадил.
Вратата на къщата се отвори и затвори и съпругът й дойде да седне до нея. Прегърна я, облегна се назад и леко залюля люлката.
— Готова ли си за утрешния ден в училище, скъпа?
— Да.
— За какво си мислеше? — попита той. — На твоето щастливо местенце ли се бе пренесла?
Тя отпусна глава на рамото му и се усмихна.
— Моето щастливо местенце е точно тук.
Информация за текста
© 2002 Джули Гарууд
© Дори Габровска, превод от английски
