нещо, с което да предизвика подозренията ти?
Дилън остави пистолета и значката на бюрото.
— Не. После седна и разказа какво се бе случило. Когато свърши, добави: — Никога нямаше да се сетя за разминаването във времето, ако не беше ти. Не исках да отида в полицията на Савана само с предчувствие, особено при положение, че той работи за тях.
Дръмонд кимна.
— Когато ме помоли да ти направя една проверка и ми каза за онази странна забележка на Халинджър…
— Че чул, че Кейт се отказала от парите — довърши Дилън.
— Точно така. Ти вече подозираше нещо. Просто не приемаше идеята. А аз само помогнах малко. След четирийсет години в полицията съм научил едно-две неща и едно от тях е как да откривам информация бързо. Само с няколко обаждания намерих един приятел, който да провери телефонните позвънявания и плащанията с кредитни карти, които показваха, че Нейт Халинджър и Ванеса Макена са били на едно и също място по едно и също време. Изглежда, са си направили чудесно рандеву в Канкун преди шест месеца.
Дилън продължи:
— Откритието, че Ванеса спи с Нейт. Това е гвоздеят в ковчега.
— Какво стана с Джакман?
— Наложило се да го пуснат.
— Липса на доказателства?
Дилън кимна.
— Голям срам — каза Дръмонд.
Говориха за случая още няколко минути, после Дръмонд смени темата.
— Скоро ще се пенсионирам. — Той протегна ръце и сплете пръсти на тила си.
— Да, чух.
— Ще остана по тези места, разбира се. Тук е прекалено красиво, за да се преместя.
Дилън се съгласи.
— Не се тормозиш от задръствания и натоварено движение — каза той. — Това определено ми харесва. В Бостън не е така.
— Ходиш ли за риба?
— Да — кимна Дилън.
— Тук има страхотни места за риболов. Мислил ли си да напуснеш работата си?
— Не.
— Браво. Имаме нужда от хора като теб. Какво ще кажеш да смениш темпото? Тук нямаме много убийства и взривове. Хората в града ще говорят за случилото се с Кейт още години. Тя е голяма работа, нали?
Така си е.
— Както казвах, ще се пенсионирам. Може би ще издържа още шест месеца. Какво мислиш? Ще ти стигне ли толкова време?
Дилън си замина.
Кейт тъкмо се събуждаше, когато чу входната врата да се затръшва. Тя бързо седна в леглото. Чу потеглянето на кола и побесня. Как смееше да си тръгне, без да каже поне „ще се видим пак“?
— О, не мисля — измърмори.
Изрита чаршафа и скочи от леглото, готова да побегне след него и да му даде да се разбере. За щастие възвърна здравия си разум, преди да излезе от спалнята. Мили боже, та тя е чисто гола. Това вече щеше да е страхотен спомен. Превъртяла, крещяща, гола изоставена любовница, която търчи след него по улицата.
Реши, че поне й е оставил бележка. Не бързаше да я прочете. Щеше да разбие сърцето й. Облече се, без да бърза, и слезе долу. Мина покрай чантата на Дилън, спря и се обърна. Почувства се като идиотка. Не е заминал за Бостън.
Но днес щеше да замине. Беше приготвил багажа си, нали? Една бележка в кухнята го потвърждаваше. Беше си записал номер на полет и час на едно листче. И номерът на авиокомпанията над тях.
Сама знаеше, че това ще стане рано или късно каза си.
Въздъхна. Да, знаеше, но това не прави положението по-лесно за нея. Как да се сбогува? Щеше да бъде ужасно неловко, ако се разплаче. — — Само да не се разплача — помоли се тя. — След като той си замине, ще имам достатъчно време за плач.
Беше абсурдно да се тревожи за това и минута повече. Той си тръгваше и толкова. Закуска. Щеше да приготви закуска, защото така би постъпил всеки нормален, здравомислещ човек. А когато свършеше, щеше да започне деня си и остатъка от живота си… самотния, жалък, глупав, престорено независим живот.
Тя извади кутия корнфлейкс от шкафа и я отвори. Не си направи труда да си сипе в купичка. Просто стоеше край мивката и ядеше сухия корнфлейкс, загледана в избуялата градина.
Как ще се държи Дилън на раздяла? Сигурно със стил. Той е професионалист в това отношение. При целия му опит това преживяване е отработено до съвършенство. Сбогувал се е с толкова жени.
А сега Кейт е една от тях.
Как може да е толкова глупава? Тя си е виновна, че остава с разбито сърце. Дилън не я подмами да се влюби в него. Тя си знаеше, че е женкар.
Беше прекарала толкова много уикенди в Нейтьнс Бей с Джордан и семейство Бюканън и всеки уикенд, когато Дилън и братята му се прибираха вкъщи, телефонът не спираше да звъни. Обаждаха се все жени и всички търсеха Дилън.
Това адски я нервираше. А той продължава да я изкарва от кожата й.
Кейт искаше да запази емоциите си под контрол поне докато той потеглеше. Разбира се, че ще успее да измисли нещо остроумно, което да му каже. Надяваше се всеки момент да я връхлети вдъхновението. Чу входната врата да се отваря.
— Кейт? — извика той.
Ето го, стоеше на вратата и изглеждаше толкова красив, че не трябваше да го пускат сред хора. Нищо чудно, че жените тичаха след него. Беше неустоим.
— Тръгваш си — смотолеви тя.
— След малко тръгвам, но…
Кейт го прекъсна.
— Моля те, няма нужда от обяснения. Благодарна съм ти за помощта… в тази побъркана история, но вече е време да се прибереш в Бостън. Твоят живот е там.
Очите му блеснаха. Какво ли си мислеше? И защо е толкова весел? Сбогуванията не са смешни.
— А моят живот е тук — продължи тя. — Аз няма да местя компанията си в Бостън. Мястото ми е тук. Гледах онзи видеозапис и знам, че нямам нищо общо с Комптън, но като го слушах, осъзнах, че не искам да се вманиача от мисълта как да се разраства фирмата ми. Ще се развивам, но с моята собствена скорост. Обаче добави тя — от време на време ще идвам на гости на Джордан в Бостън и двамата неминуемо ще се срещаме. Това е неизбежно. Не искам случилото се помежду ни да… Защо се хилиш?
— Да не се каниш пак да ми изнесеш онази реч за „станалото — станало“?
Е, тогава нямаше да каже нищо.
— Довиждане — каза Кейт. — Само това исках да кажа.
Зачуди се дали да го целуне по бузата и да добави, че ще й липсва, но реши да не го прави. Ако се приближеше твърде много до него, сигурно щеше да се хвърли в обятията му и да се разреве.
— Дойде ли моят ред?
— Разбира се — каза Кейт и се напрегна.
Той стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата, сякаш имаше всичкото време на света.
— Като дете мразех кисели краставички. Това е вкус, с който човек трябва да свикне — обясни той. — Сега много ги обичам.
