Все още скръстил ръце, Дилън се облегна на стола си с развеселено изражение и просто сви рамене.
Лицето на разгневения мъж придоби цвета на червената му раирана вратовръзка.
— Но тя изобщо има ли някаква представа какво ще прави с…
— Да — прекъсна ги Кейт. — Знам какво ще правя. — Тя събра документите, които бяха разпилени на масата пред нея, и обясни: — Ще ги даря.
— Всичките? — попита невярващо един.
— Но… но… — заекна друг.
— На кого ще ги дарите? — попита трети. Той определено не изглеждаше здрав.
— Имам няколко идеи — отвърна тя. — И ще ги обсъдя със сестрите си, преди да взема окончателно решение, но засега клоня към някой изследователски институт. Майка ми умря от ужасна болест. Мисля си за ново крило за онкоболни в болницата в Силвър Спрингс. Обаче — добави тя — знам едно със сигурност. За каквото и да бъдат използвани парите, името на майка ми ще е свързано с дарението. Лиа Макена.
Те я гледаха ужасени.
— Комптън ще се обърне в гроба — изсумтя мъжът с червената вратовръзка. — Той не я смяташе дори за член на семейството.
Кейт се оправи към вратата, но се обърна при последния коментар. Помисли секунда, преди да отговори:
— Благодаря. Това е чудесен комплимент.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Кейт си помисли, че домът й никога не е изглеждал толкова хубав. Къщата беше стара и овехтяла, отчаяно се нуждаеше от боядисване и нови щори, но въпреки това на Кейт й се стори красива.
В един през нощта тя най-после дръпна завивките и се пъхна в леглото до Дилън. Той спеше дълбоко. Беше си взела дълъг успокояващ душ. Чувстваше се толкова изтощена и беше сигурна, че ще заспи на секундата.
Първо се наложи да издърпа възглавницата си изпод него. Тъкмо се настани удобно, когато започна треперенето. След няколко секунди се тресеше неконтролируемо. Не можеше да разбере какво й става. Леглото се клатеше. Ако беше на колелца, креватът щеше да се търкаля из цялата стая.
Дилън се събуди. Вдигна глава, погледна я с присвити очи и я придърпа към себе си.
Кейт се сгуши до него и пъхна глава под брадичката му. Тялото му беше топло и успокояващо.
— Извинявай, че те събудих. Не мога да се спра да треперя.
Той погали гърба й.
— Случилото се днес най-после започва да ти действа — обясни той. — Досега караше на адреналин и страх.
След минута тя попита:
— Теб страх ли те е понякога?
— Да. — Дилън се замисли за момента, когато Кейт беше в къщата с бомбата и хладнокръвния убиец. Тогава адски го беше страх.
— Дилън?
— Да, краставичке.
Тя го чу да се прозява.
— Мислех си…
— Това не е на добре.
— Аз му повярвах. — Гласът й потрепери. — Трябваше да му се доверя. Повярвах на това, което ми казваше…
Той опита да я успокои.
— Защо да не вярваш на Нейт? Кучият син е полицай. Би трябвало човек да му вярва.
— Не, не Нейт — каза тя. — Цветаря. Трябваше да му се доверя.
Дилън се подпря на лакът и се наведе към нея, очаквайки я да продължи.
— Изпълних указанията на човек, който призна пред мен, че обича да взривява разни неща… О, боже…
Тя постави ръка на очите си. Най-после осъзна през какъв кошмар премина.
— Не си имала избор. Нали така ми каза. Трябвало е да му се довериш.
Тя не беше готова да прояви здрав разум.
— Помня, казах на всички, че не съм имала избор. Знаеш ли какво не им казах за Цветаря?
Той дръпна ръката й от лицето.
— Какво?
— Изпитах съжаление към него — каза тя. — Луда ли съм?
Той я целуна по челото.
— Може би малко.
Тя се замисли за кошницата с цветя и колко ужасена бе, когато трябваше да среже синята жица. Тази мисъл я отведе към друга и изведнъж се ядоса на Дилън.
Опитваше да я целуне. Тя го отблъсна.
— Ти нахлу в къщата, като знаеше, че има бомба и че може да избухне всеки момент. Можеше да загинеш! Защо направи такава глупост?
— Ти беше вътре. Ето защо.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Сапьорите вече бяха там. Ти не трябваше…
— Ти беше вътре — повтори той твърдо.
Тя поклати глава.
— Поемаш глупави рискове.
— Чувал съм тази критика и преди — от теб, в интерес на истината.
Той отново опита да я целуне, но тя избегна устните му.
— Кога съм…
Той въздъхна.
— В болницата в Бостън, след операцията ми… може би ден по-късно. Събудих се и те видях. Стана ми хубаво, като знаех, че си там, но не можех да разбера защо. Винаги си се заяждала с мен.
— Не съм.
— Всеки път, когато идваше в Нейтънс Бей, правеше нещо да ме подразниш.
Тя долови смеха в гласа му.
— Дай ми пример.
— Ако ти вдигнеше телефона и търсеха мен, измисляше всевъзможни истории.
— Не съм.
— Каза на Джейни Калахан, че съм постъпил във Френския чуждестранен легион.
— Е, може би веднъж, но щом тя е такава глупачка да повярва, изобщо не е трябвало да излизаш с нея.
— Загубих доста гаджета заради теб. — Той целуна ухото й. — Но най-ужасното нещо, което правеше…
— Да?
— … беше, че ме пренебрегваше. Направо ме побъркваше. — Той се прозя престорено. — Мислиш ли, че ще заспиш след това?
— След кое?
Той не обясни. Тялото му вече покриваше нейното.
Дилън влезе в кабинета на Дръмонд в десет часа на следващата сутрин. Главният инспектор нямаше търпение да говори с него.
— Затвори вратата и седни — каза Дръмонд. — Искам да ми разкажеш всичко. Халинджър направи ли
