— Виждали ли сте такива татуировки? Тя кимна утвърдително.
— Да, в Борнео.
Вече бе обяснила набързо на Мънро причините, които я бяха накарали да предприеме това проучване. Той присви очи.
— Означава ли това, че тя все пак в крайна сметка е вашата дъщеря?
— Не, не означава — отвърна Франсин.
— Почакайте. Дъщеря ви да не се е сдобила с тази татуировка на Борнео?
— Докато бяхме заедно, не.
— Дали пък не е била татуирана по-късно, когато е пораснала?
— В племето ибо, сред което се оказахме, се правят такива татуировки. Татуират се обаче само мъжете, Клей. Жените не се татуират. Най-малко пък момиченцата. Посещавала съм ги дълги години след това и никога не съм виждала жена или момиче с такива татуировки.
— Значи това нещо върху ръката й е фалшификат, така ли? — Клей се вгледа през лупата.
— По всяка вероятност татуировката е истинска. Това обаче не я прави автентична. Ако някой е смятал, че си е заслужавало да ме измами, и не е познавал обичаите на племето ибо, е могъл да нареди да се направи такава татуировка. А пък нищо чудно все пак да е автентична, обаче в такъв случай ще представлява някакво рядко изключение.
Мънро отново насочи проницателния си поглед към снимката.
— Добре де, а самата вие какво мислите за това? Франсин дълго мълча. Когато проговори, гласът й бе напрегнат.
— Малко след като оставих Рут при племето, там дошли японците. Опожарили селото. Оцелели само шепа хора. От тях най-надеждната свидетелка ясно си спомни, че видяла как японски войник пронизва Рут с щик. Не вярвам дъщеря ми да е жива.
Лицето й бе бледо и напрегнато, но не и разплакано. Мънро потупа снимката с пръсти.
— Обаче все още искате да се срещнете с това момиче, нали съм разбрал правилно?
— Да, Клей, искам да си поговоря с нея — каза спокойно Франсин.
— И очаквате да я издиря, така ли?
— Да. Не ме интересува колко ще струва и как ще го направиш. Важното е да я откриеш.
В погледа на Клей Мънро се появи блясък.
— Ще я открия.
— Още първия път, когато я видях, бях сигурна, че е тя.
Сесилия Тан, която иначе не издаваше чувствата си, сега трепереше. Бяха седнали в дъното на „Драконовия бисер“, кантонски ресторант срещу офиса. Имаше неугледна фасада, която отблъскваше всички освен редовните му клиенти, главно хора, които живееха или работеха на тази улица. Франсин даде знак на келнера да премести по-близо до тях пъстрия параван.
— Не бъди глупачка, Сесилия. Ти никога не си я виждала.
— Знам, че не съм я виждала — съгласи се Сесилия, но продължи да упорствува. — В нея обаче има някакво излъчване, нещо особено.
Келнерът нагласи паравана така, че да ги пази от подслушвачи и от хора, умеещи да разчитат думите по движението на устните. Франсин свали тъмните си очила и каза на Сесилия:
— Повтори ми още веднъж какво каза тя.
Макар Мънро да бе поставил човек със записващо оборудване в близост до младата жена, тя бе говорила необичайно тихо и той бе успял да запише само едва доловим шепот.
— Само няколко думи. Попита за вас и аз й казах това, което ми наредихте да кажа. Бе смаяна от отговора ми и ми се стори, че ще припадне. Казах й да дойде пак след две-три седмици. Тя отвърна, че тогава ще е твърде късно. — Сесилия погледна Франсин в очите. — Каза: „Тогава вече ще е късно“.
Франсин не остана доволна от отговора.
— Не я ли попита защо ще е късно?
— Франсин, ти не ми каза да я разпитвам. — Сесилия рядко говореше на Франсин на „ти“. — Колко момичета с азиатска кръв и с татуировки от Борнео по ръцете има в Ню Йорк? Какви са според теб вероятностите?
Сесилия се бе опитала от самото начало да предупреди Франсин да не предприема тези глупави и брутални действия и сега цялото й дребно и стегнато същество излъчваше укор.
— Същата е като теб. Франсин се засегна.
— Като мен?
— Поне като теб, каквато те помня от времето, когато се запознахме.
— В какъв смисъл?
— Невинна.
Франсин се усмихна иронично.
— А сега какво, Сесилия, изгубила съм невинността си, така ли?
Сесил я погледна в очите.
— С времето всички губим някои свои качества.
— Някога бях съвсем различна — тихо каза Франсин. — Някога бях кротко, покорно и уплашено момиче, което изпълняваше това, което му наредят. Боготворях съпруга си. Смятах, че без мъж, който да ме закриля, не представлявам нищо.
Драконите, изрисувани върху паравана, зъбести, ноктести и с извити опашки, хвърляха странни сенки върху лицата им.
— Войната обаче ме промени — продължи Франсин. — Научих се да вярвам в самата себе си и да нямам доверие на никого. — Франсин премести клечките за ядене до чинията. — С какво друго те впечатли тази жена?
— Бе разчувствувана.
— Значи си е научила ролята добре. Бузите на Сесилия поруменяха.
— Твърде съм стара, за да ми минават истории за нещастна съдба. Изпитах съчувствие към нея, защото ми се стори, че е беззащитна и не е добре.
— Болна ли изглеждаше?
— Не. Не изглеждаше болна. Обаче й имаше нещо. Не е добре.
Франсин присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам точно. Имаше някакво особено излъчване. Франсин се отчая.
— Сесилия, може би за стотен — път ми казваш, че имала някакво особено излъчване. Не можеш ли да се изразяваш по-ясно?
Сесилия сърдито наведе поглед към храната си.
— Казахте ми да ви го разкажа с мои собствени думи.
— Права си — въздъхна Франсин. Зад паравана с драконите ресторантът се оживи. Тук не се говореше английски. Франсин се разтоварваше, когато идваше тук, на това място в центъра на Манхатън, където гледката, звуците и уханията бяха само източни. Макар и да бе наполовина човек от Запада, тя винаги търсеше убежище в другата, китайската си половина.
— Значи все още не можете да повярвате? Дори и сега? — каза Сесилия.
— Не приемам нищо без доказателства. А и не ми е останала много вяра.
— Какво ви кара да мислите, че е измамница?
— Сесилия, аз съм много богата жена — започна спокойно Франсин. — При това с годините не ставам по-млада. Ако някоя настойчива млада жена успее да ме убеди, че е моята отдавна изчезнала дъщеря, какво би могла да получи от мен? Би могла да получи милиони, Сесилия. — Изражението на Франсин стана строго. — Ти какво мислиш, че бих направила, ако Рут наистина е жива и се появи? Бих изпитала неописуема радост. Тя би живяла като царица. Би получила всичко от мен. Всичко, което пожелае.
— Ами ако тази жена наистина е Рут?
— Това тепърва трябва да се докаже — каза Франсин и възвърна предишното си изражение.
Келнерът отмести за малко паравана, за да остави още блюда на масата: пържени парчета свинско месо със скариди, пържени и задушени миди. Донесе повторно и току-що запарен зелен чай.
