Доближи се до прозореца и скръсти ръце пред гърдите си. Кожата й настръхна при мисълта, че насмалко щяха да я заловят. Всички тези хора, които видя в приемната, се бяха оказали нейни врагове. Уж безобидното им държане се бе оказало отработеното поведение на статисти, очакващи да започне действието. В чантите си бяха укрили фотоапарати, записващи устройства и портативни радиостанции. Преместването на вазата с карамфили се бе оказало сигнал за кучетата, че плячката им се е появила. Бяха я следили и щяха с положителност да я проследят до дома й, ако не ги бе усетила.
Не бяха отчели обаче остротата на инстинктите й. Нямаше как да знаят, че бе успявала да оцелее в градове, в сравнение с които Ню Йорк бе детска градина. Не можеха дори да си представят в какви места е била и какви неща е правила.
Самата тя обаче също не бе успяла да прецени правилно жената. Не ще и дума, че не очакваше да я посрещне с отворени обятия. Според нея обаче бе напълно основателно жената да я приеме и да я изслуша. Въобще не бе допускала, че към нея ще се отнесат така подло.
Спомни си лицето на чернокожия дявол от метрото и изтръпна. С нея бяха постъпили безжалостно. Франсин Лорънс я бе хвърлила на кучетата, като бе знаела, че те ще я разкъсат на парчета. И че съдбата й ще бъде килията за изтезания и жестоката смърт.
Какво бе направила на тази жена, за да заслужи такова отношение? Спомни си за цветята, които бе занесла в апартамента й. Дали жената се бе сетила, че ги е занесла тя? Но нали нищо не бе откраднала и нищо не бе повредила? Просто бе оставила един анонимен подарък. Вярно, че постъпката й се бе оказала рискована и глупава, но тогава нервите й бяха много напрегнати. Тогава просто трябваше да направи нещо, за да не полудее. Не бе заслужила такова отношение.
Опря чело в стъклото. Трябваше да напусне Ню Йорк. Трябваше бързо да намери пари.
От малката й стая на втория етаж се виждаха унили бедни сгради, досущ като тази, в която живееше тя. В процеп между сградите проблясваше реката и се виждаше мостът „Джордж Вашингтон“. На всеки няколко минути над главата й се разнасяше рев на самолети. Наблизо имаше железопътна линия и влаковете вдигаха шум през цялата нощ.
Стефан, човекът, от когото нае стаята, бе албанец, уличен художник. Всяка сутрин излизаше от къщи с въглен и статив, заемаше позиция на тротоара и рисуваше портрети на туристи за пет долара парчето. Тя така се запозна с него. Към сгъваемия си статив бе прикрепил лист с надпис „ДАВАМ СТАЯ ПОД НАЕМ“.
Чу стъпките му по стълбите и се отдръпна от прозореца. С усилие на волята престана да трепери. Това нямаше да й помогне. Отиде до огледалото, за да се приведе в приличен вид. Бе изгубила гребена, обиците и червилото си, и това също не бе хубаво. За щастие, върху умивалника бяха останали няколко неща: другото й червило, грим и четка за коса.
Всичките й останали неща бяха в сака, оставен до леглото. Това бе неин стар навик — да държи всичко постоянно в багажа си, да не оставя никакви вещи в чекмеджетата и шкафовете. Ако й се наложеше да замине внезапно, нямаше да губи време. Щеше да е достатъчно да грабне сака и да избяга.
С помощта на грима придаде на лицето си известна руменина. След това среса косата си и пооправи дрехите си. Репетира няколко усмивки пред огледалото и запомни най-топлата от тях. Обу гуменките, пое си два пъти дълбоко дъх и излезе.
Почука на вратата на Стефан. Мина доста време преди да чуе гласа му.
— Кой е?
Тя се гордееше със своя превъзходен английски — имаше дар за изучаването на езици — обаче със Стефан разговаряха на френски.
— С’est moi Сакура. (Може ли да вляза)? -Да.
Апартаментът му се състоеше от две стаи. И двете с големи прозорци със северно изложение. Вероятно работата му се нуждаеше от такова осветление. Миризмата на маслени бои и терпентин бе непоносима. Навсякъде бяха разхвърляни платна. Това бе мястото, където Стефан се занимаваше с истинската си работа, коренно различна от наподобяващите фотографии скици, които правеше в парка. Бе много горещо. Стефан, гол до кръста, вареше кафе на малък газов котлон. Погледна я с тъмните си мътни очи. Не бе грозен, макар че бе двадесет години по-стар от нея и имаше белег на едната буза. Бе мрачен и сдържан човек и не говореше много.
— Здравей — каза тя бодро и се опита да си припомни очарователната усмивка.
— Нещо не е наред — отвърна безстрастно той. Тя се отказа от усмивката си.
— Да, наистина не е наред. Днес изгубих чантичката си и останах без пари.
— Аха.
— Не мога да ти платя наема — тихо каза Сакура. — Нямам дори с какво да си купя храна. Иска ми се да стигнем до някакво споразумение.
— Какво споразумение?
— Бих могла да ти се отплатя с работа. Да сготвя или да ти изпера дрехите. Или пък да почистя жилището. Много е мръсно. Едно почистване няма да му навреди.
Изражението му не се промени.
— Щом е толкова мръсно, защо не напуснеш?
— Няма къде да отида — каза тя и се уплаши да не би да го е обидила. — Съвсем не исках да обидя дома ти. Много ми харесва, повярвай ми.
— Не ми трябва някой да ми готви и да ме пере.
Тя почувствува как отчаянието размива малкия пясъчен замък на надеждите й.
— Аз съм наистина чудесна готвачка. Знам как да приготвям страхотни ястия, при това евтино. Ориенталски или европейски, каквито пожелаеш.
— Храната не ме интересува. — Кафето кипна и горчивото му ухание се смеси с миризмата на терпентин и ленено масло. — Би могла обаче да ми бъдеш полезна в друго отношение.
Тя преглътна.
— В какво?
— Съблечи се — каза той, без да я поглежда. Стана й лошо. Бяха я изнасилвали и някак си бе преживяла това. Никога обаче не бе продавала доброволно тялото си. Вероятно в очите на боговете, които я наблюдаваха, бе извършила къде-къде по-лоши неща, но това бе преграда, която не желаеше да прескочи. Точно сега обаче бе останала без никакви средства. След Стефан следваше улицата. Предпочиташе по-скоро да проси, отколкото да проституира. Познаваше обаче нюйоркските просяци и не й се искаше да се присъедини към тях. Те представляваха това, в което не й се искаше да се превърне никога.
— Нямах предвид такова нещо — тихо каза тя.
— Какво? — Той бе странен човек. Сякаш бе забравил за какво разговаряха.
— Казах, че нямах предвид такова нещо. Не съм проститутка.
Той я погледна удивено.
— Не съм казал, че си проститутка. Как ти беше името?
— Сакура.
— Нямам пред вид секс, Сакура. Искам да те рисувам.
— Искаш да ти позирам, така ли?
— Стига да ставаш за тази работа. Съблечи се.
Тя не изпитваше към него кой знае какво доверие, но така или иначе, нямаше изход. Трябваше да мисли за пари и за нещата, които могат да се купят с тях. Ако се опиташе да я насили, съвсем близо до нея имаше буркан с ножове за изстъргване на боя. Започна бавно да се съблича. Стефан започна да разбърква кафето, докато наблюдаваше как тя сваля роклята си.
— Свали и бельото — каза й.
Лицето й поруменя. Съблече сутиена и пликчетата си и се опита да укрие срама си някъде дълбоко в себе си.
— Така добре ли е?
— Обърни се — нареди той. Тя се подчини и застана с лице срещу олющената врата.
— Сега се обърни с лице към мен. Тя отново се подчини. Стефан я изучаваше с присвити очи, като човек, който се опитва да разбере дали една монета е истинска, или фалшива. Най-сетне й кимна.
— Можеш да се облечеш. — И й обърна гръб. Изпълнена с унижение и разочарование, но и с
