Ударът попадна точно в мястото, където го бе наранил шрапнелът. Въздухът изскочи от устата му и светът почерня. Болката бе неописуема. Той падна на гръб на мокрия тротоар и удари главата си. Разбра, че вече е изчезнала, така че не си направи труда да се изправя бързо.
Как бе разбрала къде да го ритне? Клей нямаше и най-малкото съмнение, че докато бе в обятията му, жената бе усетила слабото му място и умишлено го бе ритнала именно там. Що за интуиция имаше?
Със суха кашлица успя да застане на четири крака. Междувременно Франсин дотича и му помогна да се изправи.
— Къде е? — попита тя задъхано.
— Избяга.
— Клей, много съжалявам. Трябваше да те послушам.
— Права сте, трябваше да ме послушате — отвърна той сърдито.
Групата им бе унила. Някъде под дъжда, гологлава и без горна дреха, младата жена бягаше от тях. Франсин не вярваше, че ще я види отново. Поне не в този живот. Клей Мънро основателно й бе казал, че тя се е намесила в плановете му и е виновна за настъпилата катастрофа.
Седяха във вонящата стая на Георги и слушаха как дъждът тропа по прозорците. Художникът си бе поискал петстотинте долара — заяви, че бил изпълнил всичко, което се искало от него. Франсин инстинктивно понечи да откаже, но искаше да научи колкото се може повече неща за тази жена, така че помощта на художника й бе необходима.
Клей Мънро дишаше тежко и притискаше с ръка гърдите си. Правеше се на герой. Отказа лекарска помощ с думите, че след малко щял да се съвземе.
Сесилия Тан, седнала до мивката, периодично квасеше кърпата, която притискаше до бузата си. Дебелото й палто я бе спасило от други изгаряния и макар раната от изгаряне на бузата й да бе болезнена, не бе сериозна.
Това, което бе станало, беше плашещо. Бащата на Франсин бе ходил на лов за тигри в Малая преди войната и тя си спомни неговите разкази. Обграденият отвсякъде звяр, притиснат от стесняващ се кръг ловци, си пробивал път през него, като оставял зад себе си кръв и опустошения. Сега Франсин се сети за тези истории.
Никой от тримата не се опита да преследва Сакура. Само Мънро имаше шанс да направи това, а се бе оказал съборен и замаян в уличката.
Искаше им се да знаят защо тази жена продължава да бяга, защо е готова да разговаря, но само при собствените си условия. Франсин вече си даваше сметка, че е допуснала ужасна грешка, като не послуша съвета на Сесилия Тан. Бе подценила Сакура Уеда по сто различни начина.
— Опишете ми татуировките — каза тя на Георги. — Нарисувайте ги, ако можете.
Албанецът взе скицник и нарисува контурите на женско тяло.
— Ето тук, на ръцете, са татуирани гривни. А тук, на бедрата, пламтящи звезди. Направени са с черно мастило.
След това нарисува грижливо татуировките.
— Попитахте ли я откъде ги има?
— Попитах я дали ги има от Виентян и тя отговори, че не. Това бе всичко.
— Виентян?
— Каза, че била родена там. Франсин се намръщи.
— Родена там? Така ли каза? Сигурен ли сте?
— Всъщност каза, че е живяла там. — Бе се съсредоточил върху рисунката си и оцветяваше окосмения триъгълник между бедрата. — Каза, че е дете на праха.
— Дете на праха? Какво означава това? — попита Сесилия.
Георги се усмихна и се видяха грозните му зъби.
— Не знаете ли?
— Това е френски израз — каза Клей Мънро. — Във Виетнам много се използува. Така наричат децата, родени от бял баща и местна проститутка.
Франсин отново се зае с албанеца.
— Обаче ви е казала, че татуировките не са от Лаос, така ли?
— Каза, че ги има от дете.
— Не ви ли обясни откъде?
— Вече ви казах. Не.
— Какво правеше, докато живееше при вас?
— Всеки ден излизаше. Не я питах какво прави. Не й обръщах внимание. Един ден обаче изгуби чантичката си и всичките си пари. Искаше да си изплаща наема чрез домакинска работа. Предложих й вместо това да ми позира. Има интересно тяло.
— Спа ли с вас? — попита Франсин.
— Тя дъщеря ли ви е? — попита той и погледна Франсин с черните си очи.
— Не — отговори тя автоматично.
— В такъв случай нямате право да ми задавате такъв въпрос. — Той приключи рисунката, откъсна я от скицника и я подаде на Франсин. — Въпреки това ще ви отговоря. Не. Не ми направи тази чест. Обаче беше добър модел.
Франсин погледна рисунката. Георги имаше умението на фотограф. Тялото, нарисувано от него, бе съвършено. Бе го оставил обаче без глава.
— Какво друго можете да ми кажете? — попита тя.
— Какво друго ли? — повтори Георги. Погледна тъжно хаоса на пода. — Каза, че е добра готвачка, и изглежда, казваше истината. Освен това пуши много и има лоша кашлица. Май е болна.
— Сериозно болна?
— Да. Мисля, че да.
Франсин знаеше, че няма какво повече да измъкне от Георги, обаче продължи да го разпитва и да го кара да повтаря думите си. Искаше да провери дали в началните си отговори не я е излъгал.
Отидоха в стаята на Сакура. Франсин не очакваше да открие там нищо и се оказа права. В чекмеджетата и по рафтовете нямаше нищо. С изключение на един гребен и на малко евтин грим до умивалника стаята бе празна, сякаш никой не бе живял в нея. Сакура бе имала готовност да напусне във всеки момент. Просто бе взела сака си и си бе тръгнала. Франсин се възхити на ожесточената простота на постъпката й. Някога, много отдавна, и тя бе живяла по този начин.
Когато си тръгна, Георги предложи да й продаде някоя от картините си. Тя отказа.
— Ако имахте неин портрет, можеше да го купя. А това тук са само скици.
— С портрети се занимавам в парка — каза презрително той. — Тук се занимавам с живопис.
Тя сви рамене.
— Не сте се опитвали да нарисувате лицето й и да разкриете характера й. Рисували сте само тялото й. То не ме интересува.
— Тялото й е изключително.
— Навярно може да се каже нещо повече за него.
— Права сте. Смесването на раси винаги е интересно. Казах й го. — Той тихо се засмя и я огледа. — Вие и Сакура сте от една и съща порода. Пожелавам ви успешен лов.
Мънро огледа картините. Георги бе възприемал Сакура като съчетание от кости и плът, не като личност. Това не бяха портрети, но навсякъде в тях се виждаха стегнатите черти на Сакура, скритата й сила, животинската й красота.
Излязоха от сградата. Сесилия Тан плачеше. Мънро така и не разбра дали от шока, или от болката.
— Защо никога не ме слушаш, Франсин? — каза Сесилия. — Защо винаги си толкова самонадеяна?
Франсин все още не можеше да забрави изражението на Сакура, преди да избяга. Дали това бе наистина възможно? Нима такива неща наистина се случваха в този странен живот? Все още не можеше да повярва. Нима Рут се бе превърнала в това: в едно наплашено, странно и бедно момиче?
— А сега какво ще правим, Клей? — попита напрегнато.
Той им отвори вратата на колата и отговори едва след като седна зад кормилото.
— Грешката е моя, госпожо Лорънс. Обаче ще я открия. Обещавам.
