затрупана със счупени клозетни чинии, умивалници и вани. Това равнище изглеждаше необитаемо. Тук студът бе вледеняващ и през разбитите прозорци влизаше дъжд. Явно обитателите се бяха сгушили долу, на топло.
— Дявол! — внезапно изкрещя лудешки глас до ухото му.
Мънро се стресна и отскочи.
— Махай се, дяволе! — закрещя гласът.
Мънро се вгледа в ъгъла. Някакъв парцалив безумец се бе свил там. Очите му светеха над черната му брада. Върху челото си бе начертал с въглен нещо като петолъчка. Той заплаши Мънро с костеливия си пръст и викна:
— Черен дявол!
— Момичето тук ли е?
— Прибирай се в пъкъла! — закрещя човекът.
Мънро бавно се оттегли. Вървеше заднишком — не искаше да остава с гръб към лудия. Той продължаваше да му крещи, че е дявол, и да го призовава да се прибере в пъкъла. От Сакура нямаше и следа. Когато обаче погледна стъпалата, водещи към следващия етаж, видя стъпки само от един човек. Малки стъпки.
— Разкарай се оттука, черен дяволе! — продължаваше да пищи лудият.
— За Бога, няма ли да млъкнеш? — отвърна му Мънро.
Беше студено и от устата му излизаше пара. Започна да изкачва стълбището много внимателно. Даваше си сметка, че отгоре всеки може съвсем лесно да му строши черепа с някоя тухла.
— Не се доближавай повече.
Той застина и погледна нагоре. Нямаше и следа от нея. Гласът й обаче, макар и тихо, бе произнесъл думите съвсем ясно. Не се съмняваше, че това е тя.
— Слез, Сакура — каза той и започна да се изкачва отново. — Всичко приключи. Не ме принуждавай да те наранявам.
Отговор не последва.
— Няма къде да се скриеш. Знаеш го.
— Стой. — Тя се показа на горния край на стълбището. Косата й бе покрита с прах, лицето й бе измъчено. Сигурно бе замръзнала. И умираше от глад. — Не мърдай, или ще те убия. — И от нейната уста излизаха облачета пара.
— Няма да ме убиеш, Сакура. Предния път успя да ме изненадаш. Сега няма да стане. Знам, че имаш нож.
Досега тя бе държала ръце зад гърба си, но сега ги премести отпред. Държеше ножа с върха нагоре, в лявата си ръка. Бе с широко острие и сигурно наточен като бръснач. Държеше го по начин, който недвусмислено даваше да се разбере, че знае как да го използува. Клей се усмихна и попита:
— Наистина ли мислиш, че ще се уплаша? Помисли си какво правиш. — Продължи да се изкачва по стълбището, бавно и предпазливо.
Тя не му отговори и заотстъпва — върхът на ножа продължаваше да е насочен към него. Той знаеше, че е достатъчно силен и опитен, за да й го отнеме, но пък тя можеше да му пререже някоя артерия. Никак не му се щеше да умре в тази мръсна дупка.
Стигнаха най-горния етаж. Повечето вътрешни стени тук бяха разрушени и бе още по-студено. Сакура бе облечена с дрехите, с които я бе видял у Георги. Беше навлякла два пуловера върху ризата си, но те едва ли я опазваха от студа. Бе толкова мръсна и неугледна, колкото и останалите обитатели на това място.
— Не се доближавай повече — предупреди го тя и приклекна. Ножът в ръката й чертаеше кръгове из въздуха — стар трик, с който се целеше да се отвлече вниманието на противника. Клей не откъсваше поглед от очите й.
— Можеш и да успееш да ме одраскаш с това нещо, обаче после ще ти счупя и двете ръце. Ще пищиш от болка, когато те извлека оттук.
Ножът продължаваше да кръжи, острието му проблясваше на слабата светлина. Клей бе впечатлен от изяществото на движенията й. Всяко помръдване на крайниците й свидетелствуваше за животинска самоувереност. Усети, че се страхува от нея.
— За Бога, няма да ти направя нищо лошо — каза той високо.
— Знам кой си.
— Така ли?
— Изпратил те е Джай Хан.
— Кой е Джай Хан, по дяволите? Аз съм човекът, когото ритна на уличката зад дома на Георги. Казвам се Клей Мънро. Работя за Франсин Лорънс.
— Лъжеш.
— Никога не лъжа, Сакура. — Постара се думите му да прозвучат спокойно. — Съжалявам, че нахлухме така неочаквано при теб. Сега обаче трябва да дойдеш с мен.
Очите й не мигаха. Знаеше, че го изчаква. Че дебне момента, когато той ще се хвърли върху нея. Ако го направеше, тя щеше да забие ножа в ребрата му.
— Виж какво — продължи той по-меко, — защо не се махнем от това сметище? Ще те заведа някъде, където ще можеш да се нахраниш и да се измиеш. След това ще отидем при госпожа Лорънс. Сама ще решиш кога. Съгласна ли си?
— Видях ти рей-бана5.
— Какво?
— Ти ме проследи в метрото.
— Така е, бях в метрото.
— Видях, че си рей-бан.
— Вярно е — каза той и реши, че тя наистина е съвсем смахната. — Имам очила „Рей-Бан“. А ти си гладна, нали? Яла ли си въобще нещо през последните четири дни?
— Никога няма да ти позволя да ме закараш при тях.
— При кого? Разбери, че единственият човек, за когото работя, е Франсин Лорънс. Дойдох тук сам. Ще ти кажа нещо. Бях ранен във Виетнам, а ти ме ритна точно по раната. Сега гърдите страшно ме болят. Няма да ти направя нищо лошо. Ще бъдеш ли така добра да прибереш този нож?
— Мога да те убия и с нож, и без нож — отвърна тя.
— Страхотна си — каза той. — Не можеш обаче да ме убиеш даже и с базука. Можеш само да ме нараниш, и то леко. А пък аз мога да те нараня тежко.
Думите му не прозвучаха толкова убедително, колкото му се искаше. Пое си дъх и пристъпи към нея, вдигнал ръце, готови за нанасяне и за париране на удар. Пулсът му се ускори. Ако тя си разбираше от работата, можеше да стане сложно. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова по-ярко изпъкваше мръсотията й. Цялата бе мръсна. Мръсотията обаче не скриваше таящата се под нея красота.
Чу зад себе си шум и за миг се извърна. Безумецът се бе качил по стълбите и ги гледаше. Очите му блестяха.
— Върни се там, откъдето си дошъл — нареди му Мънро, оказал се в плен между двама смахнати.
— Ти се върни там, откъдето си дошъл — изсъска в отговор лудият. — Черният дявол да се прибира в пъкъла, а белият ангел да се възнесе към небесата. — Видя ножа в ръцете на Сакура и се усмихна. — Тя ще ти види сметката, дяволе!
Мънро грабна парче мазилка и го замери в гърдите. Безумецът промърмори нещо и заслиза по стълбите. Мънро пак се обърна към Сакура и попита:
— Не смяташ ли, че съседът ти е доста странен? Доближи се още повече до нея, почти в обсега на ножа й. Миглите й бяха много дълги. Устата й наподобяваше цвете от джунглата, може би орхидея. Бе я преследвал с мрачна решителност дни наред, а сега имаше странното усещане, че близостта до нея е странна привилегия, все едно да наблюдаваш рядко животно. Въпреки ножа й започна да изпитва съжаление към нея. Забеляза, че цялото й тяло се тресе.
— Виж, Сакура, ти просто нямаш изход. Мога да сляза долу и да извикам подкрепления. Разбираш ли ме? Няма къде да избягаш.
