рогозка, а другата вареше ориз.
Погледът на Франсин се плъзна по скромната мебелировка: две големи глинени делви с ориз, няколко китайски керамични чинии и прибори от тръстика. Бе много отслабнала. Някъде в разума й все още кънтеше ехото на собствения й плач, но тази сутрин тя само бегло си спомняше за преживения кошмар. Чувствуваше се напълно изпразнена от вълнения. Дори и скръбта й бе изчезнала. В себе си усещаше само празнота. През нейния свят бе преминал водовъртеж и бе унищожил всичко, която бе притежавала.
Помръдна глава. Жените забелязаха, че се е събудила, и тихо я поздравиха. На меката светлина кожата им имаше цвета на пчелен мед. Плетачката бе възрастна жена, със слабо лице и плоски гърди. Другата жена бе млада, всъщност още девойка с остри гърди и гладко лице. Момичето й подаде паничка варен ориз. Франсин поклати глава. Девойката обаче се приближи и с животинското изящество на младостта се приведе към нея и започна да я храни.
Оризът й се стори безвкусен. Възприе го само като нещо топло и послушно запреглъща.
Пръстите на възрастната жена бяха пъргави и превръщаха сламата в сложен рисунък.
— Скоро ще се оправиш — каза й жената на малайски. Нямаше зъби. — Всичко свърши.
— Къде е господинът? — прошепна Франсин. — Спи ли?
— Да спи? — Старата жена тихо се засмя. — Този човек много носи на пиене. Въобще не спа, само пи. Посрами нашите мъже.
Франсин намери сили да откаже следващата шепа ориз. С мъка успя да приседне. Обезсиленото й тяло трепереше.
— Спря ли да вали?
— Това е мусон — отвърна простичко старицата. — Дъждът въобще не спира.
— Равнището на водата покачи ли се?
— Да, с две педи.
— Само с толкова ли?
— Да — повтори старицата.
Момичето предложи на Франсин още ориз, но тя отказа.
— Искам да изляза навън — рече. Уви саронга около тялото си и се изправи. Знаеше, че не трябва да остават в Плен на стихията. Трябваше да намери Клайв.
Бе надценила силите си. Бе все още толкова немощна, че се олюля и насмалко щеше да падне в огнището. Каянската девойка я хвана и я задържа. С нейна помощ успя да излезе навън. Дъждът продължаваше да се сипе от ниските облаци и влажният въздух бе изпълнен със задушаващата миризма на разложение.
Погледна реката. Тя наистина бе станала по-пълноводна. Кафява и пенлива, стичаше се покрай колибите с главоломна скорост. Обратното пътуване щеше да бъде трудно, но не и невъзможно. Утре или вдругиден вече щеше да е невъзможно.
Някъде в главата й се разнасяше гласът на Анах и повтаряше историята за смъртта на Рут. Тя запуши ушите си, за да не я слуша. Не искаше вече да слуша нищо за Рут. Не искаше да види Рут.
Обърна се към момичето.
— Къде е господинът?
— Ще те отведа при него.
Девойката внимателно й помогна да слезе по стълбата. Земята се бе превърнала в разкаляно море. Къщата бе повдигната на колове и под нея се намираше единствената сравнително суха почва. Тук бяха намерили убежище селските кучета, прасета и кокошки. Момичето поведе Франсин през вонящите сенки. С една ръка я държеше през кръста, за да не падне.
— Ето го — каза накрая.
Франсин впери поглед в полумрака. Клайв, облегнал се на един от коловете, държеше между краката си бамбукова кана. До него лежеше и хъркаше Исмаел, деверът на Анах. Франсин го позна по червената набедрена превръзка и татуираните бедра. Погледна Клайв. Лицето му наподобяваше призрачна мъртвешка маска.
— Клайв! — извика Франсин. Наистина изпита страх, че може да е умрял от толкова пиене.
Той отвори кръвясалите си очи.
— А, здрасти.
— Изглеждаш ужасно — каза тя.
— И ти не приличаш на маслен портрет.
— Свърши ли с пиенето?
— Не знам дали ти си свършила с реването. — Клайв вдигна каната и надникна в нея. — Празна е. Жалко. Ще трябва да се оплача на бармана.
— Аз вече изплаках сълзите си, Клайв. Трябва да тръгнем веднага, преди реката да е придошла повече.
— Закъде си се забързала, мила? — Клайв плесна Исмаел по гърба. — Барман! — Човекът не помръдна. — Барман! Каната е празна!
— Аз си тръгвам — каза Франсин със спокоен и ясен глас. — Ти ако искаш, изчакай тук края на мусона. Аз обаче си тръгвам още днес с Бата. Обърна се и се тръгна. Клайв извика нещо, но тя не му обърна внимание. Дъждът продължаваше да вали и в Кучин. Клайв погледна пистата и както и преди две седмици, реши, че е невъзможно да се лети в подобно време. Самолетът бе само блед силует в дъжда. Шумът на двигателите му обаче се чуваше и Клайв разбра, че самолетът ще излети независимо от времето. След миг Франсин щеше да отлети.
Обърна се към нея. Тя говореше по близкия телефонен автомат с висок глас, защото връзката с Хонконг беше лоша. Говореше на мандарински китайски, но той успя да схване няколко думи: фабрика, срокове, архитект. Лицето й бе напрегнато. Бе отслабнала доста през изминалите две седмици и дрехите й бяха провиснали. Цялото й същество обаче излъчваше деловитост.
Една бръчка за миг загрози гладкото й чело и тя затвори телефона. Бързо тръгна към Клайв, като в движение прибра бележника си в чантата.
— Всичко ли е наред? — попита той.
— Всичко — каза тя.
Клайв се удиви. Не можеше да повярва, че това е същата жена, която съвсем наскоро бе изгубила самообладание в селото.
— Радвам се да чуя това.
— Е, Клайв, благодаря ти за всичко — каза тя и го погледна в очите. Под нейните имаше тъмни сенки. Бе се опитала да ги замаскира с грим, но неуспешно. Имаше измъчен вид. Изражението й обаче издаваше решителност. Вече се бяха отчуждили един от друг. Стори й се, че открай време са си били чужди. След като напуснаха Румах Булан тя дори не прояви жестокост към него. Искаше му се да го бе направила. Така щеше да му покаже, че все още го обича, щом иска да го нарани. Обаче не го стори. На него му бяха необходими известни усилия, за да открие нужните думи.
— Давам си сметка, че се виждаме за последен път. Бе му трудно да възприеме, че това са негови собствени думи.
— Ела ми на гости в Хонконг — каза Франсин, сякаш не го бе чула. — Ще ти покажа фабриката.
— Докато ти лежеше в къщата, разговарях още веднъж с Анах — каза той. Видя, че тя се навъси, и й даде знак с ръка да не го прекъсва. — Почакай, Франсин, искам да ти кажа само едно нещо. Тя е видяла как убиват дете с щик. Видяла е и как щикът излиза от гърба му. Не е видяла обаче лицето на детето. Когато я запитах в упор дали наистина е видяла лицето на Рут, когато я убиват, тя ми отговори, че не. Франсин присви устни.
— Клайв…
— Не казвай нищо, мила. — Той се приведе към нея и леко я целуна. — Хайде, отлитай.
За миг му се стори, че тя ще му отвърне. Че ще му каже нещо язвително, за да изпълни с отрова последния им контакт. Тя обаче просто му обърна гръб и се отдалечи с изправена походка.
Последва я носачът с багажа й и още един мъж, който разпери чадър над главата й. Тя не им обърна внимание. Излязоха под дъжда. Франсин бе последната, която се качи на самолета. Клайв проследи с поглед как влезе в белия самолет и как вратата след нея се затваря.
