предишни посещения в тази къща. Посещения, изпълнени с ужас. По нейно искане при последните си няколко идвания се бяха настанили в отделни стаи. Както винаги, тя зае стаята с балкона, която гледаше към реката. Клайв се настани в задната стая от другия край на къщата, с изглед към тропическата градина. Франсин отвори куфарите си и, както предполагаше, установи, че всичките й дрехи са мокри. Впрочем това нямаше значение — отсега нататък те никога нямаше да бъдат сухи. Франсин облече проста бяла рокля и изми грима от лицето си.
В столовата, под бавно въртящ се вентилатор, ги очакваше сервиран обяд. Независимо от убийствената горещина в камината бе запален огън — смел опит да се прогони влагата. Миризмата на едва тлеещите мокри цепеници бе противна. Франсин така или иначе не изпита особен апетит от гледката на кърито и ориза, замръзнали в чинията й. Двамата с Клайв седнаха един срещу друг и едва докоснаха храната. Разговор не се получи. Макар и да бяха свикнали с мусоните, горещината и влагата бяха убийствени, изпразваха дробовете им от въздух и покриваха телата им с лепкава пот. След обяда се преместиха в хола. Простираше се по цялото протежение на къщата. Бе грамаден и с висок таван, поддържан от покрити с гипс колони. Помещението не се бе променило от миналия век. Мебелировката се състоеше от най-различни канапета и кресла и от столове, изплетени от тръстика. Щорите бяха спуснати, за да ги защитят от най- неприятните последици от мусона, и поради това помещението тънеше в зеленикав сумрак, сякаш всичко в него плуваше в топли тропически води. Отгоре на всичко плътният влажен въздух почти не можеше да се диша.
— Как си? — попита най-сетне Клайв. Тонът му бе станал официален още в момента, когато Франсин му бе наговорила всички страшни неща в таксито. Тя бе легнала на един диван и бялата й рокля се бе отпуснала свободно около тялото й.
— Добре съм — каза тя. Бе закрила лицето си с ръка. Очите я боляха. Болеше я и сърцето. С уморено движение отмести ръката си и погледна Клайв. Той разглеждаше карта на Саравак, разгъната върху коленете му. — Къде се намира тази местност? — попита тя.
— Ако съм разбрал добре, на два дни път нагоре по реката. Ако не извадим късмет, ще продължим нагоре и ще питаме. Селото се казва Румах Булан.
— Бата познава ли тези хора?
— Чувал е за тях. Те живеят до отдалечен приток на реката и не общуват много с външния свят.
— След тези дъждове реките ще станат непроходими.
— Според Бата повечето бързеи все още могат да бъдат преодолени. — Клайв я погледна. — Ти не искаш ли да дойдеш?
— Не — отсече тя. — Не искам.
— Изтощена си — каза той, сякаш се опитваше да я извини. — Изглежда, много се преуморяваш в Хонконг.
— Нищо ми няма.
На тавана се въртяха два вентилатора. Единият бавно, другият малко по-бързо. Гущерчета гекони пълзяха по стените и ловяха насекоми. Отвън се разнасяше гръмотевичен тътен.
Клайв продължи разговора все така непринудено.
— Днес направо ме смая. Когато те видях под дъжда, ми се стори съвсем друга жена.
— Бях полуудавена.
— Нямах предвид това. Нито пък дрехите ти. Думата ми е за движенията ти, за израза ти. Изглеждаш много целенасочена, Франсин. Вниманието ти вече е отклонено в друга посока.
— Към бъдещето — отвърна спокойно тя. — Вече гледам към бъдещето, Клайв. Не мога да живея само с миналото.
— Прекрасно те разбирам — отвърна той. — И естествено, в това бъдеще няма място за мен. Тази сутрин съвсем ясно ми даде да го разбера.
Тонът му предизвика у нея нещо, подобно на жалост.
— Винаги ще бъдеш част от мен.
— Част от миналото ти.
— Да — отвърна тя, като не избегна погледа му. — Част от миналото ми.
— Чух, че бизнесът ти върви добре.
— Така е.
— И че забогатяваш.
— И ти ставаш по-богат, Клайв, но аз не те осъждам за това.
— И аз не те осъждам — отвърна той сухо. — Какво лошо има в това да обичаш парите?
— Стремя се към нещо повече от пари.
— Все още ли продължаваш да разгръщаш бизнеса си?
— Ще отворя фабрика — каза тя.
— Твоя собствена фабрика? — Той не скри изненадата си. — Наистина ли е необходимо?
— Продажбите сами по себе си вече не ме удовлетворяват. Изпитвам желание да произвеждам.
Той не отклони от нея въпросителния си поглед.
— Една фабрика е огромна отговорност, Франсин. Откъде ще намериш капитали?
— Това не е твоя работа — отвърна му сопнато тя.
— Защо не потърси помощ от мен?
— Защото не ми е нужна.
— Има ли кой да те финансира?
— Хората ми имат доверие. Той се намръщи.
— Да не би да си се свързала с мафията? Тя му отвърна с изпепеляващ поглед.
— Не съм глупачка. Подкрепи ме хонконгската банка. Сигурно си чувал за нея.
— Щом тя е решила да те кредитира, значи нещата ти вървят добре — каза той. — Къде ще построиш фабриката?
— В Цим Ша Цуй.
— Закупи ли земя?
— Още преди две години направих заявка за земя. Вече е моя. Вече я оградих. Строителството ще отнеме седем месеца.
— Само седем месеца?
— Това е малка фабрика за електроника, не е Версай — отвърна тя и го погледна. Той се бе намръщил. — Защо ме гледаш така?
— Чудех се дали не изневеряваш на собствената си същност.
— Да изневерявам на същността си? — Този път тя наистина се ядоса. Толкова силно, че това въобще не пролича нито в гласа й, нито в изражението й. — Проблемът ти, Клайв, е, че никога не си познавал моята същност.
Сърцето й се бе свило на топка. Човекът срещу нея й се стори съвсем чужд. Отчуждението, започнало още преди години, вече бе стигнало крайната си точка. „Да не би да си се свързала с мафията?“ Все още я възприемаше като селянка от Ипо, невежа и примитивна. Не бе успял да схване, че тя се бе променила, че и сега се променяше. Ето, тя току-що бе издраскала самодоволното му лице, а той просто бе избърсал кръвта и се бе усмихнал снизходително.
Клайв не й отговори веднага.
— Може би си права — каза най-сетне разсеяно. — Знаех само как да те обичам и това ми се бе струваше достатъчно.
— Не е достатъчно — отвърна му тя ожесточено.
Той не й отговори и отново се зае с картата. Франсин лежеше и се чувствуваше празна. Гръмотевиците продължаваха да разтърсват небето.
Следобеда се срещнаха с Бата, лодкаря, който щеше да ги откара нагоре по реката. Бе набит татуиран каянец над петдесетте — с него бяха направили много подобни пътешествия. След Кучин щяха да зависят изцяло от него. Той щеше не само да ги превежда през бързеи и мочурища, но и да им осигурява и храна. Щяха да вземат единствено ориз и сол. Бата трябваше да има грижата за всичко останало. Както винаги, той ги успокои, като им каза, че реките не били още толкова пълноводни, че да представляват опасност. Наведе се над картата на Клайв и каза, че му се струвало, че май познава района.
