— Какво?
— Много си се издокарала.
— Какво искаш да кажеш? — сопна му се тя. Той се усмихна.
— Ами че дори и в такава обстановка си успяла да си напазаруваш дрехи. Италиански обувки, френски куфари. — Той отмести кичур черна коса от челото си, докато продължаваше да я изучава. Лицето му бе силно загоряло. — Скъпи бижута, скъпа прическа. Това не е съвсем в твоя стил.
— А какъв е моят стил според теб, Клайв? — сряза го тя. — Как трябва да се обличам? С парцали и с тръстикова шапка ли?
— Изглеждаш чудесно, мила. Нищо друго не исках да кажа. Не ми се сърди.
— Дразни ме наглостта ти — отвърна му тя. — Непоносим си. Смяташ, че винаги можеш да си позволяваш да казваш това, което мислиш.
Той не пожела да отвръща на нейната войнственост.
— Просто си уморена.
— Така или иначе, това е стилът, който бях принудена да възприема — каза тя тихо. — Не съм го избирала аз.
Той докосна ръката й.
— Страшно си красива и се извинявам, ако съм те обидил с нещо.
Тя хвърли поглед върху силната кафява ръка, която бе стиснала нейната, и отдръпна своята.
— Смяташ, че след като си ме виждал облечена в парцали, не бива да си позволявам да се обличам изискано, така ли?
— Вече ти казах, че изглеждаш чудесно.
— Европейската мода не ми подхожда. Аз съм си ниска и трътлеста китайка и европейските дрехи ми стоят смешно. Отдавна забелязах това, Клайв.
— Защо така бързо сменяш гнева със сантименталност? Мила моя, та ти не си китайка, още по-малко пък си трътлеста.
— Но не съм европейка и не съм висока.
— Както винаги, истината трябва да се търси някъде по средата.
Не си казаха нищо повече. Таксито ги откара до бунгалото, което наемаха винаги — до кея на Пангкалан Бату. Близостта до реката бе удобна. Реката бе артерията, по която щяха да навлязат дълбоко в джунглата. И дълбоко в чувствата, които според Франсин можеха да доведат до нейната гибел.
Още през 1945 година, непосредствено след края на войната, тя бе посещавала Саравак много пъти. Понякога оставаше на острова цели седмици. Обикаляше най-различни селища, опитвайки се да научи нещо за съселяните на Нендак. И за Рут. Навсякъде получаваше едни и същи отговори. Японците дошли в селото с щикове и куршуми. От селяните оцелели само шепа хора и вятърът ги развял в най-различни посоки. С мъчителни усилия Франсин и Клайв успяха да издирят всички оцелели. Нито един от тях не си спомняше да е видял Рут да е успяла да избяга. Както й обясниха, децата били най-лесни за убиване. Тъй като не знаели, че трябва да бягат, се свили до труповете на мъртвите си родители и били изтребени до крак. Нямаше други оцелели. Нямаше как да има други оцелели. Единственото, на което започна да се надява Франсин, бе да чуе, че Рут е умряла от дизентерия преди идването на японците.
През първите няколко години след войната Клайв не винаги успяваше да я придружи. Бе й се наложило да претърсва джунглата сама. Бе изпратила съгледвачи, които да претърсят най-гъстите гори, да проверят най-високите върхове. Нерядко бе рискувала живота си, тъй като й се бе случвало да попада в райони, където действуваха комунистическите въстаници. Когато през 1948 година бе обявено извънредно положение, върху пътуванията на граждански лица бяха наложени ограничения и издирването стана почти невъзможно. Тя продължи усилията си с помощта на Червения кръст и на други организации, занимаващи се със защитата на бежанците. Никъде не откри Рут. Дойде 1954 година, а тя не бе успяла да открие Рут. „Никога няма да я намеря — рече си. — Трябва да се примиря с този факт, или надеждата ми ще ме разруши.“
Изглежда, неволно бе издала някакъв звук, защото Клайв се обърна към нея загрижено.
— Франсин, добре ли си? Не плачи, мила! — Притисна я към себе си. — Полетът от Сингапур сигурно наистина е бил ужасен.
— Не мога да се занимавам повече с това — отвърна тя с разтреперан глас. — Клайв, оттогава минаха повече от десет години.
— Може би този път ще научим истината, мила — тихо каза той.
Тя го отблъсна.
— Истината отдавна ни е известна. Защо продължаваме да се занимаваме с това, Клайв? С каква цел?
— Не съм изгубил надежда.
— Наистина ли вярваш, че ще я открием? — каза тя гневно. — Че са я отгледали вълци в гората? Че ще я видим как скача по дърветата с венец от цветя в косите?
— Не говори така. Не ни лишавай от надежда.
— Надеждата е мъчителна. Ти никога няма да разбереш това, Клайв. За теб това занимание се превърна в интересно хоби. За мен то е нещо съвсем различно.
— На твое място не бих употребил думата „хоби“.
— По този начин ти ме държиш като с въдица.
— Въдица?
— Да, за да можеш да ме задържиш. — Тя го стрелна с пламтящ поглед. — За да ме държиш привързана към себе си, независимо дали това ми е приятно, или не. Само се самозалъгваме, Клайв. И аз го знам, и ти го знаеш.
— Как да те разбирам? Че според теб съм измислил историята за Анах? — попита той тихо.
— Винаги може да се открие нещо. Някой оцелял, някой гроб, някоя история или легенда. Винаги. Всяка година в джунглата ще се разчуе някое ново и ужасно нещо и двамата с теб ще се почувствуваме принудени да го изясним. По този начин ще можеш да се храниш с моята плът, докогато си искаш. Освен ако самата аз не реша да сложа край на всичко това.
Изражението му се бе променило.
— Нямах представа, че можеш да изпитваш такива чувства.
— Наистина ли?
— Наистина. Все още вярвам, че можем да научим истината за съдбата на Рут. Мислех си, че и ти разсъждаваш по този начин. — Тя се отдръпна и той стисна ръката й. — Франсин, обичам те и винаги ще те обичам. Никога обаче не бих си позволил да те докарам в Борнео само за да ти се натрапвам. Ако не желаеш да ме виждаш повече…
— Клайв, не забелязваш ли, че това е единственото място, където вече се срещаме?
Той не й отговори. Спомни си за едно свое пътуване през миналата година до Хонконг. Бе се опитал да се срещне с Франсин в офиса й. След като го накараха да чака час и половина, му съобщиха, че е много заета и не може да го приеме. Потърси я у дома й, но любезни слуги му съобщиха, че госпожата не приема никого. На следващия ден го уведомиха, че отлетяла в Банкок по бизнесдела и щяла да се върне след много дни. Той се прибра в Австралия с чувството, че са го унизили.
— За предпочитане е да сме искрени — каза той най-сетне. — Бе редно по-рано да ми кажеш това.
— Казвам ти го от много години, но ти не ми обръщаш внимание.
Той въздъхна и се отдръпна от нея.
— Изглежда, съм бил много несхватлив.
— Всичко това ме разкъсва на две. — Франсин едва успяваше да сдържи сълзите си. — Не мога да бъда двама души едновременно. Мога да бъда само един човек.
Така и не й стана ясно дали той схвана смисъла на тези думи.
Бунгалото бе красиво, но занемарено, остатък от колониалните времена на белите господари. Бе разположено зад Квадратната кула и имаше изглед към кея за лодки на Сунгей Саравак, широка зелена река. Домът бе потегнат старателно в очакване на тяхното посещение, но мусоните вече си бяха казали своето. На местата, откъдето проникваше вода, се бе образувала зелена плесен, а помещенията воняха на разпадащ се гипс, от което на Франсин й се догади. Освен това самата обстановка й припомни всичките им
