— Това достатъчно ли е?
— Проумях какво съм направила едва когато стана късно. Жените винаги се сещат късно — добави тя горчиво. — От много тревоги мензисът ми бе нарушен години наред. Реших, че съм стерилна, така че не взех предпазни мерки. Бях глупава.
— Не искаше ли Луис?
— Не бях планирала Луис. Когато обаче се роди, стана най-големия дар в живота ми. Компенсира всичко останало.
— Кое по-точно?
— Това, че не бях никоя. Това, че нямаше къде да отида. Държах го в ръце, когато дойдоха бомбардировачите Б-52.
— Б-52?
— Човек не ги вижда, нито ги чува, много нависоко са. Бомбите просто падат от небето. Взривовете им разкъсват земята. Изливат от небето отрова, за да унищожат дърветата. Отровата попада във водата и тя повече не може да се пие. Децата се раждат мъртви или уродливи. Животните измират. Реколтата не пониква.
— Това го видях във Виетнам — каза Мънро. — Кажи ми по-добре, след като си живяла на толкова места, защо се засели точно във Виентян?
— Защото изглеждаше много мирен град. След Токио, Банкок и Сингапур възприех Виентян като завръщане в детството си.
— Какво искаш да кажеш?
— Понякога си мислех, че през най-ранните си години — имам предвид годините преди Саравак, съм живяла в подобно място, тихо и спокойно като Виентян.
— Каза ли това на Франсин? — Не.
— Защо?
— Защото тя не иска сенки. Иска факти, а аз не разполагам с факти. Не мога да намеря думи, с които да й обясня това.
— На мен обаче ми го обясняваш. Тя го погледна.
— С теб е друго.
— Аз съм просто наемник.
— Имам ти доверие, Клей.
И впери поглед в него. Но Мънро мълчаливо продължи да гледа децата.
— Според теб Франсин ще погаси ли дълга ми? — попита тя.
Мънро вдигна рамене.
— Все ще измисли нещо.
— Ако бе сигурна, че съм й дъщеря, щеше да плати.
— Така е.
— След като обаче разбра коя съм и какво съм направила, стана по-зле. Всичко, което й кажа, влошава нещата още повече.
— Тя те разбира по-добре, отколкото си мислиш.
— А ти, Клей? Ти опитваш ли се да ме разбереш? Той най-сетне я погледна.
— Хайде да вървим.
Тя го стисна за ръката.
— А можеше да направя съвсем други неща. Да бъда съвсем различна. Нямах обаче особени шансове, Клей.
— Може би вече най-сетне получи един истински шанс, Сакура — каза й тихо той. — Ще направиш добре, ако се възползуваш от него.
— Ще го направя. Обещавам ти, че ще го направя.
— Добре. Да тръгваме.
След 1954 година Франсин се бе обаждала на Клайв Нейпиър само три пъти.
След края на войната той се беше заселил в Австралия и сега бе един от главните съдружници в една от най-големите компании, която имаше филиали из целия делови свят в Югоизточна Азия. От време на време бе имало възможност пътищата им да се пресекат, но Франсин се бе погрижила това да не стане. Мислеше, че една среща с него ще е неприемливо болезнена, че ще разтвори отново трудно зарасналите рани. Сега обаче трябваше на всяка цена да разговаря с Клайв.
Съобщи името си, за да се предпази от възможността разговорът й да бъде провален от някоя секретарка, и след малко чу гласа на Клайв.
— Франсин, това наистина ли си ти? — бяха първите му думи.
— Здравей, Клайв.
— За Бога, Франсин, много се радвам да те чуя. Добре ли си?
— Добре съм. А ти?
— Никога не съм бил в по-добра форма.
— Надявам се, че не ти звъня в неудобен час.
— Седя си на бюрото и гледам залива. Всъщност точно сега разглеждам една твоя снимка.
— Моя снимка?
— Преди два месеца излезе статия за теб в „Стрейтс Таймс“. Наредих да ми направят фотокопие. Изглеждаш чудесно.
— Снимката вероятно е отпреди десет години.
Той се засмя.
— Нищо чудно. Франсин се овладя.
— Обаждам ти се, защото ме потърси жена, която твърди, че е Рут.
— Какво?!
— Казва се Сакура Уеда.
— Това е японско име.
— Евразийка е, на около тридесет години. Твърди, че не знае къде се е родила, но че най-ранните й спомени са от селище на племето ибо, където била живяла като малка. Селото било унищожено от японски войници. Била спасена от пенанска двойка, с която известно време живяла в джунглите. Татуирали ръцете й. С черни татуировки, от даякски тип. Слушаш ли ме?
— Да — отвърна той тихо. — Слушам те. Продължавай.
— След това я поел японски офицер, вероятно през 1944 година, който я отвел в Япония. Бил екзекутиран за военни престъпления през 1947 година. После заживяла самостоятелно. Обиколила цяла Югоизточна Азия. Сега си има страхотни неприятности. Затова ми се обадила.
— Що за неприятности?
— Забъркала се е в търговия с хероин в Лаос. Заедно с приятеля си откраднали близо седемстотин хиляди долара от картел, ръководен от ЦРУ чрез един генерал от десницата на име Джай Хан. Сега те си искат парите. Изпратили са по дирите й двама души, убийци. Единият е от ЦРУ, а другият е женен за една от сестрите на Джай Хан. Държат детето й, двегодишно момченце, като заложник във Виентян. Заканват се, че ще го убият, ако не им плати.
— Искаш да кажеш, ако ти не им платиш — отвърна Клайв мрачно.
— Казах им, че с тях няма да си имам работа. Тя е болна от туберкулоза, Клайв, та се наложи да я настаня в болница. Нападнаха я в болничната стая. Почти й отрязаха ухото.
— Ужас! — възкликна Клайв. — Всъщност ти откъде се обаждаш?
— От Хонконг. Наложи се веднага да я изведа от Ню Йорк.
— Тя добре ли е?
— Оправя се.
— И не иска да ти разкаже нищо за живота си преди Борнео, така ли? — изръмжа Клайв.
— Казва, че преживяното било заличило спомените й.
— И иска от теб да й дадеш седемстотин хиляди долара само заради това, че има възможност тя да е Рут, макар че не разполага с никакви доказателства?
— Отчаяна е. Иска да спаси детето си.
