хладни.
— Благодаря ти, Клей.
— Няма проблеми, госпожо Лорънс.
— Казвай ми Франсин.
— Добре.
В стаята безшумно влезе една медицинска сестра.
— Госпожо Лорънс, полицията иска да разговаря с вас и с господин Мънро.
— Какво ще им кажем? — попита Мънро.
— Нищо няма да им кажем — отвърна Франсин. — Утре тя вече няма да е тук. Ще я изведем от болницата още тази нощ.
— През нощта ли? Та тя все още е под ефекта на упойката.
— Ще рискуваме много повече, ако тя остане тук дори още един ден. Можем да се надяваме да се откъснем от тях единствено, ако действуваме бързо и неочаквано. Това няма да го очакват.
Мънро я погледна с лъвските си очи.
— Може би сте права.
— Ще наемем частен самолет. Познавам една авиокомпания, която проявява дискретност при превозите.
— Смятате ли, че тя ще понесе един дълъг полет?
— Смятам, че може да понесе още много други неща — отвърна хладнокръвно Франсин.
Вече бе възстановила напълно прекрасната си форма. Мънро осъзна това и кимна с разбиране.
— Ще вземем ли и медицинска сестра?
— Не. Помощници не ни трябват. Ще бъдем само тримата — ти, аз и Сакура. Ще вземем и лекарствата й, като ти ще имаш грижата тя да ги взима, докато стигнем до Хонконг. Необходима ни е максимална сигурност, Клей. Никой не трябва да разбере, че тя ще напуска болницата. Никой не трябва да разбере какво сме замислили. Ще я отведем направо на летището и веднага ще вземем самолета.
Излязоха заедно в коридора.
— А ако Макфадън ме потърси днес, какво да му кажа? — попита Мънро.
— Кажи му, че ще му се обадя — отвърна Франсин и очите й проблеснаха.
Клей Мънро се събуди високо над тъмния океан. Сънят му бе кратък и измъчен. Бе сънувал Виетнам и смъртта на приятели. Лицата им се задържаха още няколко секунди в съзнанието му, докато погледна през тъмния прозорец. В нощта се бе появила кървава ивица, първият признак на зазоряването.
Той отхвърли одеялото си и се огледа. Видя на седалката на Франсин документите и калкулатора й, обаче самата нея я нямаше. Очевидно бе отишла в задната част на самолета, при Сакура. Мънро стана и наля две чаши кафе от машината. В този полет нямаше стюардеси.
С чашите в ръце тръгна назад. Досега не бе пътувал с частен самолет. Самолетът, малък „Лиър“, бе предназначен за дванадесет пътници. На борда бяха само трима и останалите седалки, осветени от меката светлина, бяха празни. Бяха решили да не взимат никого и да се придвижват колкото се може по-бързо и незабележимо.
Франсин седеше до Сакура, която бе на носилка и покрита с одеяла.
— Още ли спи? — попита Мънро.
— Да. Но вече изглежда по-добре — отвърна Франсин. Бяха споменали Сакура по време на пътуването само един-два пъти, без да влизат в подробности за състоянието й. Франсин взе кафето. — Благодаря ти. Много добре ще ми, дойде.
— Ако искаш, ще те отменя. Няма да е зле да поспиш малко.
— Не се нуждая от много сън. Опитах се да поработя, но не успях да се съсредоточа.. Просто размишлявах.
Той седна до нея.
— За какво?
Лицето й за миг придоби странно изражение.
— За надеждата.
— За надеждата ли?
— Надеждата е мъчител, Клей. Преди много години се насилих да приема мисълта, че дъщеря ми е мъртва. Ако не го бях направила, щях да изгубя разсъдъка си. Щях все още да я търся из джунглата. Успях да възстановя живота си едва след като приех, че тя вече не съществува. Благодарение на това успях да оцелея. Нали ме разбираш?
— Да — отвърна той тихо.
— А сетне се случи това. — Франсин кимна към Сакура. — Сетне се появи този гладен призрак.
— Гладен призрак? Тя се усмихна.
— Сакура се появи при мен в Деня на гладните призраци. Китайците вярват, че ако човек не бъде погребан в съответствие с необходимия церемониал, душата му се отправя към подземния свят гладна. После, по време на седмата луна, идва да навести живите. Те пък умилостивяват духовете, като изгарят пари и различни хартиени предмети. И ето, тридесет години по-късно при мен се появи тази полуобезумяла жена и ми каза, че тя може би е Рут. Не можех да приема, че това не е измама. Не исках повече да се подлагам на мъчения. Възможността да се случи чудо бе малка, прекалено малка. Опитах се да запазя самообладание. Бях внимателна с нея. Бях длъжна да бъда внимателна. А после дойде всичко останало: наркотиците, войната, покварата, насилието… Франсин го погледна в очите. — Опитвам се да си обясня защо в началото бях толкова враждебно настроена към нея.
— Няма какво да си обясняваш.
— Трябва да намеря обяснение на собствената си глупост.
— Допускаш ли, че ти е дъщеря?
— Според мен мъничката възможност тя да е Рут е далеч по-важна от голямата възможност да не е. Преди да порежат лицето й излизах от обратната предпоставка.
— А сега?
— А сега трябва да се държа така, сякаш вярвам, че е Рут. Докато не се докаже противното.
— Значи си решила да плащаш. Думите му не прозвучаха като въпрос.
— Да. Предпочитам да платя, отколкото да наблюдавам как убиват нея или детето й.
— Можеш ли да отделиш толкова пари?
— Ще ги намеря, щом възникне такава необходимост.
— Това няма ли да осакати финансите ти?
— Ще ги нарани, но няма да ги осакати
— А ако тя изчезне още след като платиш парите?
— В такъв случай ще излезе, че са ме измамили. Поне обаче ще мога да живея в мир със себе си.
Той премести поглед от нейното лице върху лицето на Сакура.
— Ако питаш мен, страшно много ти прилича.
— Наистина ли?
— Да. Приличате си и в други отношения.
— Като например?
— Сакура е силна като теб. — Той за миг се поколеба. — Някак си е… особена.
— Вярно е, особена е.
— Сякаш гори с някакъв вътрешен пламък.
— Такива пламъци понякога обгарят хора, започнали да страдат още от началото на живота си. Тя как се изрази? Май каза нещо като „През целия си живот губех хората, които обичах“.
— Да. Това бе едно от най-тъжните неща, които съм чувал. Та и ти си изгубила любимите си хора, Франсин. Затова гориш по същия начин.
— Може би това е единственото, което ни свързва.
— Възможно е. Франсин, няма да ти е леко. Изгубила си послушно момиченце, хванало се за полата ти, а сега заварваш пълнолетна и лоша жена, извършила много лоши неща. Сакура пък е изгубила любяща я майка, която за нея е била всичко на света, а сега намира недружелюбно настроен чужд човек. Е, това наистина се случва между всички родители и деца. Само дето при нормални обстоятелства процесът съвсем
