дъщеря?
— Ще ти върна всичко. До последната стотинка.
— Как?
— Ще работя. Мога да върша какво ли не. Не ме познаваш и не знаеш на какво съм способна. — Пръстите й смачкаха чаршафа. — Ще ти бъда робиня, ако желаеш. До края на живота си.
— Не съм търговка на роби.
Сакура отметна чаршафа и стана. Запъти се към Франсин с побеляло лице и горящи очи.
— Притежавам единственото нещо, което желаеш. За какво са ти пари? Имаш ги повече от достатъчно. Истината е, че душата ти е празна. Какво те очаква, Франсин? Единствено отчаяние и самота. Ще гаснеш, докато собствената ти мъка те довърши.
— Това е съдбата на всички хора, Сакура — отвърна напрегнато Франсин.
— Не е! — Сакура стисна ръцете на Франсин. Собствените й ръце бяха трескави. — Даваш си вид, че ме презираш, обаче аз ти предлагам единствената надежда, на която можеш да разчиташ. Единствената възможност да допуснеш, че детето ти може би все пак е живо. Не можеш да ми обърнеш гръб. В такъв случай би могла направо да се самоубиеш, защото вече няма да има какво повече да очакваш.
— Пусни ме — каза Франсин и се опита да освободи ръцете си.
— Не можеш да си позволиш това — продължи Сакура, без да откъсва горящия си поглед от нея. — Допускаш ли, че можеш? Чудесно знаеш, че ако сега не ми помогнеш, ще изчезна и повече няма да ме видиш. До края на живота си не би могла да се освободиш от мисълта, че дъщеря ти се е върнала от света на мъртвите, а ти си й позволила да умре още веднъж. Че си оставила и нея, и детето й да умрат. Би ли могла да понесеш това? Какво ще отговориш на демоните в ада, когато те запитат защо си убила детето си два пъти?
Франсин най-сетне успя да се освободи от пръстите на Сакура. Постара се да запази спокойствие.
— Малка мръсна кучка.
— Заради това ли ме отхвърляш? Защото съм мръсна кучка? Защото съм боклук? Защото съм жена, разхождала се по света като човешки боклук? Ти какво очакваше, Франсин? Правила съм какво ли не, само и само за да оцелея. Самият факт, че съм тук, е чудо. Ти нямаш представа колко пъти съм била едно нищо, или дори нещо по-малко от нищо. И въпреки това оцелях. А сега кръгът се затвори и всичко отново зависи от теб. Така, както е зависело от теб преди много години в джунглата. Какво ще направиш сега? Пак ли ще си тръгнеш?
— Ти нищо не разбираш — прошепна Франсин.
— Ще ти кажа какво разбирам, Франсин. Когато погледна лицето ти, виждам своето лице. Когато погледна очите ти, виждам своите очи. Когато позная себе си в теб, започвам да те ненавиждам.
Франсин се уплаши от горящия поглед на Сакура. Стори й се, че през очите й наистина може да надникне в един безкраен ад.
— Да ме ненавиждаш?
— Да — отвърна ожесточено Сакура. — Единствено тази омраза ме кара да съм сигурна, че си майка ми, която ме е изоставила в джунглата преди много години.
Франсин, без да каже нищо, се обърна и излезе от стаята.
Бе седнала на леглото, прегърнала коленете си и извърнала глава. Не погледна към вратата, но разбра, че е влязъл Мънро.
— Как си? — попита я. Тя не отговори.
Той придърпа стола към кревата, седна и подпря лакти на коленете си. Умишлено зае поза, запълваща цялото й полезрение. При все това тя не го погледна. Очите й бяха замъглени, сякаш бе вперила взор в някакво друго пространство.
— Сакура, ти какво всъщност очакваш? Мислиш ли, че с подобно поведение можеш да постигнеш нещо?
Тя не даде признак да го е чула.
— Мислиш ли, че можеш да й крещиш, да я обсипеш с обиди, да я обвиниш за всички неприятности в живота си и след това да очакваш да ти се притече на помощ?
— Вече не ми трябва помощ. Ще си тръгна, за да спася Луис.
— За да те нарежат на парчета? Това няма да спаси Луис.
— И тя няма да го спаси.
— Би могла да го спаси. Стига да й кажеш истината.
— Тя не желае да се изправи пред истината. Тя е решила, че истината не й трябва, още когато ме е зарязала в джунглата. Аз обаче се върнах. Сега тя отново иска да се отърве от мен. Да се отърве, щом иска, и да върви по дяволите.
Мънро я погледна в очите. В зениците й се бе появила сребриста светлина, наподобяваща сияние.
— Значи ти наистина вярваш, че си нейна дъщеря — каза тихо.
— Да.
— По-рано обаче каза, че не си сигурна дали е така. Защо си така уверена сега?
— Защото го усетих — отвърна мрачно Сакура и докосна гръдта си. — Когато сме заедно, чувствувам го ей тук, вътре. Знам, че ми е майка.
— Защо не й го кажеш?
— Казах й го.
— И тя не ти повярва?
— Тя не иска да ми повярва. — Сакура тъжно се усмихна. — Не иска да приеме, че я презирам.
— Ти си й казала, че я презираш? — Да.
Той поклати глава.
— Много умно, Сакура. Браво.
— Вече ти казах, че нито ще я излъжа, нито ще се държа угоднически пред нея.
— Обаче искаш тя да ти даде шестстотин и осемдесет хиляди долара, нали?
— Да, за внука й.
— Сакура, събуди се — каза й грубо той. — Лежиш тук, болна от туберкулоза. Рей-бановете ще убият детето ти, ако ни им занесеш цяла камара пари. Завърнеш ли се, ще ви убият и двамата. В света има само един човек, който може да ви помогне, а ти му се изплюваш в лицето. Кой ти дава право да оценяваш действията й? Тя не е изоставила детето си, за да се спаси. Оставила го е, за да спаси него. Как не можеш да си дадеш сметка какво й е струвало това? Та ти си направила същото.
— Аз не изоставих Луис — опъна му се тя. — Отнеха ми го!
— Добре, отнели са ти го, и ти после си го изоставила. Каква е разликата?
— Има разлика! Аз никога нямаше да изоставя детето си по своя воля. Аз не съм себична като нея. Или малодушна като нея. Аз щях да взема детето си със себе си, каквото и да ми струва това.
— Щеше да ти струва живота на детето. — Кехлибарените му очи засветиха. — Знаеш ли какво е направила? Прекосила е пеша цяло Борнео. Прекосила е пеша петстотин километра тропически джунгли и планини. Това й отнело четири месеца и накрая тежала под четиридесет килограма. Толкова горе-долу тежи един скелет. Няма дете, което да оцелее след такова пътешествие. Оставила е детето си при селяните, защото било болно от дизентерия и вече нямало сили. Ако ти наистина си нейна дъщеря, Сакура, днес си жива само благодарение на това, че те е оставила при племето. Иначе отдавна да си се превърнала в купчинка кости в джунглата. Тя сведе поглед, извърна се и стисна устни.
— А сега ме изслушай внимателно — продължи той по-тихо. — Време ти е да пораснеш, и то бързо. Самата ти не си никакъв ангел, Сакура. Ако сега си потънала в лайна до шията, сама си си виновна. Не ти е виновна Франсин, нито пък някой друг. Вършила си много лоши неща и си другарувала с много лоши хора, и заради това днес се нуждаеш от помощ. — Той се изправи и се надвеси над нея като черна планина. — Сега всичко зависи от теб. Тя е готова да ти подаде ръка. Готова е обаче и да ти обърне гръб и да те остави сама да се разправяш с Макфадън.
После тръгна към вратата. Тъкмо бе хванал дръжката, когато чу гласа й.
— Мислиш, че не знам това ли? Той се обърна.
— Че не знаеш какво?
— Че не знам, че аз съм виновна? — Той с удивление установи, че очите й са пълни със сълзи.
