планини. Колекционират ушите на враговете си. Веднъж решихме да им плащаме по десетачка за всяко ухо на виетнамски партизанин, което ни донесат. Знаете ли какво направиха? Започнаха да режат ушите на жените и децата си. Започнаха да ни носят в базата уши, дълги по три сантима. Видяхме се принудени да прекратим веднага тази история. Та ето, това са хората, с които си имаме работа. Хора, които са готови за десет долара да отрежат ушите на собствените си деца. За Джай Хан животът, бил той вашият, или на Сакура, или моят, нищичко не значи.
Тя механично му се усмихна.
— Благодаря ти за анализа, Клей.
— Няма защо — любезно каза Мънро.
Франсин огледа още веднъж твърдите и дори жестоки черти на лицето му. Благодари на Бога за спокойната му сила, за увереността на движенията му, за неговата лоялност към нея.
— Клей, ако не се лъжа, ти май никога не си бил женен, нали?
— Така е.
— Имаш ли деца?
Той й отвърна с една от редките си усмивки.
— Не съм чувал.
Тя обърна чашата си.
— В такъв случай ще ти дам един съвет: никога не създавай деца. Хайде сега да отидем при Сакура.
Сакура тъкмо се унасяше в сън. Събуди се внезапно и подскочи в леглото.
До него бе застанала Франсин Лорънс и мълчаливо я гледаше. Известно време двете се гледаха в очите, без да си кажат нищо.
— Вече знаеш истината — наруши най-сетне мълчанието Сакура.
— Узнах това, което ти пожела да узная.
— Пусни ме да се върна в Лаос — каза Сакура. — Ако им позволя да ме убият, може би ще пощадят Луис.
— Ти натам ли тръгна, когато се измъкна през прозореца?
— Да.
— Дотогава не ми каза нищо за детето си. Сакура сви рамене.
— Знаех, че ще е безполезно. Това пролича от отношението ти към мен. От начина, по който ме разпита. Въобще не вярваш на думите ми. Изгубих си времето, като дойдох при теб. Друга възможност не ми остана. Сега трябва да се върна при тях, за да направят с мен каквото си поискат.
— Може да те изтезават — рязко каза Франсин.
— След изтезанията настъпва смъртта — отвърна тихо Сакура.
— А помислила ли си какво би могло да се случи с детето ти? Ако убият теб, след това вероятно ще убият и него.
— Това може би ще е най-доброто за двама ни — каза Сакура безизразно.
Франсин отиде до прозореца. Костюмът й бе пастелнозелен и подчертаваше както цвета на кожата й, така и цвета на бирманските й нефритови обици и гривна.
— Сакура, бих могла да дам парите. Не знам обаче дали си ми дъщеря. Не знам дали съм ти майка. Дори не знам дали тези пари ще спасят теб или детето ти.
Погледът на Сакура бе напрегнат.
— Защо не беляза детето си? — попита тя със строг глас.
— Не те разбирам.
— Когато си оставила детето си при племето, не може да не си си давала сметка, че дълго време няма да го видиш. На твое място щях да бележа детето си. Да му нанеса някакъв белег, така че да мога да го позная и след дълги години. Белег върху ръката например. Или върху главата, под косата.
— Както се дамгосва добиче? Боя се, че не съм чак толкова практична, Сакура. Просто не ми дойде наум.
Ти беляза ли Луис?
— Не, но не знаех, че ще се разделя с него.
— И аз не знаех, че ще се разделя с дъщеря си.
— Ще платиш ли? Франсин присви рамене.
— Сакура, на всички е известно, че съм натрупала богатство. Всеки ден получавам писма от цял свят. От хора, които ми пишат, че детето им ще умре, ако не им изпратя пари за лекар. От хора, които заплашват, че ще се самоубият, ако не им платя дълговете. От хора в затвора, от умиращи хора, от хора, чиито семейства ще бъдат избити, ако не им изпратя сто долара. Или хиляда. Или десет хиляди. В някои от тези писма дори се казват истини.
— И ти помагаш ли им?
— Понякога.
— Тогава защо не помогнеш и на мен?
— Защото може би начинът, по който излагаш молбата си, оставя какво да се желае — отвърна сухо Франсин.
— Такава ли е работата? Ти какво очакваш — да падна на колене ли?
— Не съм казала, че искам такова нещо.
— Въобще не съм те лъгала, Франсин. Можеше да се опитам да те излъжа. Да ти кажа, че си спомням лицето ти и гласа ти. Дори да протегна ръце и да ти кажа „мамо!“ Можех да направя шоу, което да ти размекне сърцето.
— Тогава защо не го направи?
— Имам много грехове, но никога не съм била лъжкиня.
— Не би излъгала дори за да спасиш детето си, така ли?
— Не умея да лъжа. Знам, че подозираш, че съм превъзходна актриса, че се преструвам. Не съм обаче актриса. Аз съм единствено самата себе си и нищо повече.
— Ако бе дошла при мен преди това да се случи, без да си потънала до шията в неприятности и да искаш пари, нещата може би щяха да се развият по друг начин.
— Ако това не се бе случило, въобще нямаше да те потърся.
— Поне си искрена.
— Когато започнах да съзнавам, че може би си ми майка, внезапно си дадох сметка защо животът ми се разви така. Защо израснах на улицата. Първата ми чувство към теб не бе обич. Бе презрение.
Франсин си пое дъх.
— Според теб тези приказки ще събудят ли у мен желание да ти помогна?
— Ако ми помогнеш, ще се опитам да потисна гнева си. Ще започна да развивам отношенията си с теб от нула. И ще ти позволя да видиш Луис.
— Много си великодушна — каза иронично Франсин. Сакура не се поколеба да продължи.
— Франсин, казах ти, че не съм те лъгала и никога няма да те излъжа. Каза ми, че искаш да чуеш от мен истината, и ето, казвам ти я.
— Твоята истина.
— И твоята. Надникнах в сърцето ти, макар ти да не искаш или да не можеш да надникнеш в моето. Виждам, че от години си започнала да умираш. Можеш да си откупиш живота за седемстотин хиляди долара. Много ли ти се виждат?
Франсин отговори с крива усмивка.
— Не знаех, че умееш така ловко да боравиш с думите.
— Животът ти е бил по-добър от моя. Бях принудена да правя неща, които ме нараниха. Неща, от които се засрамих. От които насмалко не изгубих живота си. Ти си живяла само за пари. За да натрупаш състояние, както се изрази. Възприех те като майка, изоставила ме в джунглата, за да спаси себе си.
— Не си права, Сакура — отвърна Франсин напрегнато.
Досега не ти се обаждах. — Сакура преглътна. — Реших да те потърся едва сега. Луис е невинно дете, Франсин, и животът му е в ръцете ти. Ти можеш да го спасиш.
— Кажи ми, Сакура: какво би станало, ако след като всичко приключи, се установи, че все пак не си ми
