създаде фалшива самоличност.)
Там наш Кирил открива, че „църквата“ им всъщност е секта, насочена единствено към промиване на мозъци и завладяване на власт. Старателно се преструва на добре зомбиран, и успешно прави кариера в йерархията им — за пет години се издига до трето ниво пастор, с подчинени повече от сто „свещеници“. Всички се възхищават на съчетанието му от агресивна набожност и здрава практичност и усет за реалния свят (първото е често при тях, но второто — не).
Идилията свършва, когато големи клечки от църквата решават да играят с чуждо разузнаване, подмамени от обещания за власт и влияние. Тайните служби ги разкриват, и сектата е безмилостно разтурена. Нашият герой (вече като Димитър Христов) е депортиран обратно в България най-позорно. За негово щастие — с прилична сума пари в джоба (всичките пари на сектата, които е можел да докопа, преди да го арестуват).
Като практичен човек, той бутва рушвети тук-таме, и легализира новата си самоличност (без никъде да каже нито дума за старата). Идеята за владеене на умовете и душите на хората чрез религиозен контрол му е харесала страхотно, и той се насочва към православната черква. Нови умилителни лъжи и съчинения как тежко се е борил за православието в САЩ, нови рушвети и ново актьорство го сдобиват с черковен сан, името Йосиф, и работа като местен свещеник в малка софийска черквичка.
Нашият герой иска много повече, но удря тук на камък. Девет десети от свещениците около него са практични хора, и няма да си отстъпят постовете и властта на никого така лесно. Той има интелекта и манипулативността си, но те имат връзките. Новоименованият Йосиф бързо разбира, че надали ще успее да стане нещо повече от квартално отче. Амбициите му обаче не се задоволяват с това — и той се замисля какво да направи, за да концентриря влияние зад себе си.
Полезен се оказва отново примерът на САЩ, където силни религиозни организации се обявяват срещу аугментациите и първите опити за създаване на Безтелесни, и печелят добра политическа основа по този начин. Там тези организации разчитат основно на религиозната основа на американеца. Йосиф знае, че българите далеч не са толкова религиозни, но решава да разчита на нещо друго.
На българска почва тези нововъведения вече също текат, и то главно сред тази част от населението, която икономически е неговият елит, а като хора — утайката му. Огромният процент от хората не могат да си ги позволят, и завиждат и мразят (често напълно оправдано) тези, които могат. Йосиф решава да използва това тяхно недоволство.
След две години старателно доизучаване на социално инженерство, и съчиняване на общата схема, Йосиф скалъпва познатата от историята на Ортодокс философия, на този етап още много груба. Създава официално своя секта (декларирана просто като „група на искрените православни“), и развява байрака на християнството срещу аморалността и безчовечието, достигнали до физическо въплъщение — превръщането на хората в не-хора.
Отначало последователите му са доста, и сектата му започва да набира застрашителна скорост. Подкрепена от него политическа сила успява да влезе в парламента, и чрез нея той получава още повече известност. Тъй като обаче не успява да се сговори добре с мафията (винаги го е страх от тези хора), влиянието му е умело подрязано от нея чрез медиите. В добавка, аугментациите стават все по-евтини и достъпни и за обикновените хора, а българинът лесно забравя набожност, като види келепир…
Малко по малко сектата на Йосиф започва да заглъхва и оредява. Фанатизмът й обаче не намалява, дори напротив. Масовото навлизане на нанотехнологиите прави и не толкова богатите все по-свободни като време и сили. Хората от нея прекарват все повече време сред „свои“, и се самонавиват. Йосиф бързо разбира, че вече няма как да се пусне от хорото, дори да иска — точно както преди с наркобизнеса. Е, този път нещата са легални, най-отгоре е той, гледат го в устата, носят го на ръце и го смятат за пророк. А това може да не е в мащабите на цяла държава, но все пак е каквото той е искал.
Йосиф продължава да се бори за власт и влияние, и да допромива и оформя умовете на паството си. Борбата му тече с променлив успех, и макар да не става кой знае колко могъщ, той натрупва приличен опит и умения в лидерството, и изчиства и подрежда философията си доста добре. В един момент, когато Безтелесните съобщават за решението си за Преселението, и за възможността за подаване на проекти, той решава да се свърже тайно с тях, и да действа.
Свързването не минава гладко и лесно. Отначало изобщо му е отказано да подаде проект. Хитрецът обаче решава да подходи с разбраност и човечност към Безтелесните. Това също не е посрещнато безрезервно, но с молби и унижения при закрити врати той успява да договори правото да подаде проект.
Официалният мотив Безтелесните да му отказват е, че свят с философия като неговата не би бил стабилен, и не би издържал повече от две-три столетия. (На Йосиф това не му пука особено, нали няма да живее толкова дълго — но се налага да се прави на загрижен пред тях. Не че и те му вярват, но виждат полза в него.) Те му предлагат помощ за доизчистването на философията и стабилизирането на проекта; той поставя условия, и успява да се пребори за някои… е, поне за тези, на които Безтелесните всъщност не държат.
Всичките контакти на Йосиф с Безтелесните остават запазени в пълна тайна от паството му. Той успява да съчини правдоподобни религиозни обяснения за всичко, което те се налага да направят — и за подписите, които трябва да поставят, и за преминаването през предоставения портал… Към момента на Преселението Йосиф е на почти седемдесет години.
Пристигнали веднъж на Ортодокс, Йосиф се развихря. Вече никой не му пречи да се обяви за Патриарх (по-точно да „приеме с нежелание“ народът да го обяви). За щастие, освен талантлив актьор и манипулатор той се оказва и талантлив организатор — а където талантът му не достига, съветите на Безтелесния Отговорник на Ортодокс помагат.
Още доста скоро след Преселението Йосиф разбира, че е получил абсолютно всичко, за което е мечтал. (Всъщност, при един разговор Отговорникът му го казва направо — и го пита какво смята да прави оттук нататък.) Новопосветеният Патриарх бързо разбира, че ако има нещо, което да му е останало като смисъл за съществуване, то е да направи сътвореното от него колкото се може по-трайно и истинско. Част от което, като начало, е да бъде това, което един истински Патриарх трябва да бъде — отначало престорено, после — все повече наистина. Какво му коства?
Тук идва и промяната. На преселенците се раждат деца, които въпреки силно религиозното възпитание най-често не са чак слепи фанатици, и биха видели неискреностите на Йосиф. Междувременно обаче той все повече се превръща в наистина искрен духовен баща на хората си, готов за тях на всичко. И когато Отговорникът на няколко пъти го „подпомага“ лекичко със сътворяване на чудеса, основата е поставена. На стари години мошеникът и властолюбец се превръща постепенно в истински достоен човек.
За разлика обаче от повечето достойни хора, Йосиф се е учил над половин век да мошеничества, и е овладял това изкуство до завидна висота. Веднъж решил, че иска да сътвори нещо истинско и свястно, той с лекота лови потенциалните шмекери, кариеристи и властолюбци, и взима абсолютно безскрупулни мерки срещу тях. Именно на тази му политика, упражнявана почти петдесет години, се дължи на практика пълното изчистване на свещеническото тяло на Ортодокс от кариеристи и кариеризъм, и попадането на цялата власт в ръцете на искрено набожни и загрижени хора. (Което е и целта на Отговорника, и той подпомага Йосиф за нея с всичко необходимо.)
Йосиф Водителя умира на сто и седемнадесет години като първи Патриарх на Ортодокс. Гробът му се намира в Патриаршеското гробище, зад централната катедрала на Ортодокс, наречена също на негово име — „Свети Йосиф Водител“. И е най-първата от чудотворните светини на Ортодокс — преспалите на него се излекуват от болестите си, ако дори малко го заслужават. Ефектът е дело на Отговорника, разбира се — и е неговото признание към паметта и делото на Йосиф. Всички други чудотворни светини на Ортодокс (включително иконата на Богородица от Петлевския манастир) са дело на Отговорника, и тръгват от тази традиция.
Информация за текста
© 2006 Григор Гачев
