дебел том по хигиенна експертиза на млечните продукти, наследство от дядо ми — ветеринар в ХЕИ. Сигурно познанията ми по доене, правене на сирене и т.н. идваха от него.
Нямах обаче никакъв спомен да съм го чел някога. Прехвърлих внимателно страниците — нищо не ми изглеждаше познато. Нямаше дори бегло описание как се дои крава, освен с доилен апарат. И останах изумен, когато прочетох, че сиренето зрее с месеци — насън ставаше за една нощ. Ако го бях чел, щях да го знам — и сигурно щях да го сънувам правилно.
Всъщност, кой знае? Насън всичко… Сигурно разбирам и от покриви реално колкото от подсирване. Или?…
Добре де. Да не закъснея за доцент Луканов.
Институтът се оказа сбутан на един етаж в стара, сталински тип сграда. На вратата с номер 211, под надписа „Лаборатория по цереброспинална неврофизиология“, намерих табелка „Доцент д-р Луканов“. Почуках — отвътре се чу гръмогласно: „Да!“. Поколебах се за миг, след това стиснах зъби, влязох и се представих.
Лабораторията беше голяма стая, с бюро в единия ъгъл и зидана маса, покрита с емайлови плочки, в другия. С изключение на масата с плочките, всичко беше затрупано от купища хартии — списания, ксерокопия, разпечатки… Пред бюрото седеше набит възрастен мъж с едра, побеляла глава и тежък, предизвикателен поглед.
— Разполагайте се — покани ме той полулюбезно. — На оня стол там, статиите на него са боклук. Вие сте се интересували от перспективите на лечението на гръбначномозъчни травми, нали?
— Лекарите не ми казаха нищо за мозъчна — обясних аз. — Само за гръбначна.
— С парализа или без?
— Със.
— Причината за парализата е, че е прекъснат гръбначният мозък, който се намира вътре в гръбнака.
— О… извинявайте за некомпетентността. — Идеше ми да потъна в земята от срам.
— Не сте медик, нали? Нищо срамно тогава. Срамотата е за тези, дето това им е професията.
Седнах на стола, или по-точно върху една педя високата купчина листове на него.
— Кажете, има ли някаква надежда за лечение? Лекарите са категорични, че няма.
Доцентът ме изгледа иронично и изръмжа:
— Всичко им е ясно, нали? Браво. Значи са се изравнили с Господа. Защо не ги помолихте да възкресят мъртвец? Или поне да превърнат вода във вино? — Май не изпитваше особено уважение към лекарите. Или си беше такъв по принцип.
Реших, че ще е най-разумно да си премълча.
— И какво сега? Оздравяване няма, така ли? — продължи той, докато ровеше усилено в някаква папка. Измъкна от нея блестящ диск и го пъхна в компютъра. — Вижте тук.
На екрана по дъното на панер пълзяха две мишки. Задните крака определено не ги слушаха добре — не можеха да държат тялото на мишката, тресяха се и помагаха доста малко за придвижването.
— Да, наистина не са добре — съгласих се аз. — Тези мишки са с нещо като прекъсване на гръбначния мозък? Само че непълно?
— Съвсем пълно. Почти половин сантиметър от него е бил махнат по хирургичен път, за да е абсолютно сигурно — при техните размери това е все едно пет сантиметра при човека. Повече, отколкото при най- големите травми, след които се оживява.
Усетих как ръката ми стисва здраво подлакътника на стола.
— Искате да кажете, че се оправят?
— Погледнете тук. — Той тракна по клавиатурата, и кадърът се смени. Същият панер, същите (поне на вид) мишки. Още не можеха да стъпят стабилно на задните си крака, но треперенето им беше намаляло, и си помагаха с тях доста по-добре.
— Месец по-късно. С времето организмът се научава да се справя все по-добре. А и лечението се усъвършенства.
— Лечение?
— Скелет микротръбички, напоен обилно с невроглиален растежен фактор. Присажда се на мястото на увредения участък. Тръбичките симулират миелиновите канали…
Той продължи увлечено с обяснението, но не разбирах абсолютно нищо. Всъщност, дори не го слушах.
— Тоест, Ели може да се излекува?!
— Засега лечението все още не е одобрено — изгледа ме строго доцентът. Май не обичаше да го прекъсват. — Няма създадени методики, дефинирани операции и модуси, та камо ли разрешения за тях. Но се работи много усилено, и до десетина години вероятно ще има всичко. Сигурно и резултатите ще са подобрени.
Сърцето ми щеше да изхвръкне.
— Колко подобрени?
— Трудно е да се каже. Ако нещата останат като сега, човек ще може за две-три години след операцията да се научи да ходи с патерици. За десетина — може би и с бастун. Но предполагам, че ще се подобрят. Ако това е, което ви интересува — имате отговора.
Станах бавно от стола. Внимавах във всяко движение — нямах представа дали краката няма да откажат да ме слушат. Или няма да подскоча чак до тавана.
— Докторе, а… тези кадри, те истински ли са? Заснети? Или са прогноза как биха били нещата?
— Заснел ги е лично един мой колега от Ню Йорк. Повтарял е за себе си експеримента. Преди няколко дни имаше репортаж по „Дискавъри“ за оригиналния опит — ако на мен не вярвате, вижте тях. — Доцентът изглеждаше малко пообиден. — А ако не вярвате и на очите си, вървете да слушате великите… колеги. — Той сякаш изплю думата. — Приятен ден!
Нямам никакъв спомен как съм се прибрал до къщи. Едва пред входната врата се сепнах, и удържах с труд да не връхлетя вътре като буря. Не можех да си намеря място от радост. Ели нямаше да е парализирана цял живот!
Тя продължаваше да спи. Устисках още два-три часа, и малко преди осем не издържах. Съблякох се бързо и се пъхнах в леглото. Дълго време обаче сънят не искаше да идва.
И да е разрешено, това лечение може би ще струва страшно много пари. Всъщност, с пълна сигурност. Ще мога ли да намеря някак такива суми?
Ще бъде ли разрешено тук? Ще има ли специалисти, които да могат да направят тази… операция? Ще можем ли да се доредим, ако чакащите са много?
И дали операцията ще стане сполучлива? Или пак в инвалидната количка? А и успешна да е, колко? Патерици? Бастун? Нормално ходене?…
Почти подскочих, когато отворих очи
Не ми пука.
Пейките пред къщата на магьосника бяха празни. Докато обаче още съобразявах, вратата на къщата се отвори, и на нея се показа Ели. Изглеждаше уморена, бузките й бяха хлътнали и под очите имаше тъмни петна. Като ме видя обаче, прихна:
— Татко, ако се видиш само какъв си рошав! И си си закопчал ризата накриво!
— Няма страшно, ей сега ще се оправя. Ти как си?
— Добре. Чичо Горун ми свари чай, да ме държи бодра, и изкарах някак. По едно време направо очите ми залепваха, чак се изпотих от усилие, но успях да се удържа да не заспя! И вече се разсъних. А при теб
