— Естествено, че няма да ти липсвам толкова. По-будна съм, по-жива съм, по-близо съм до теб наистина. Не е само чувство.
— Как иначе да ти го кажа? Предложи.
— Ти мислите ми ли четеш?!
— Естествено. Има ли как да не го правя, след като съм вътре в ума ти?
Премигах на парцали няколко пъти.
— Вътре в ума ми?! Тоест… Болен съм от шизофрения? И ти си другата ми личност?
— Ти май наистина държиш непременно да си луд! Прав беше Оги. — Тя ме изгледа с престорен ужас. — А искаш и аз да не съм жив човек, а болест! Ама че си зъл! Кой ме наказа тъй, горката, с такъв зловещ омразник легло да съм делила…
Не можах да се сдържа и отново се усмихнах.
— Добре, какво си всъщност тогава?
— Какво от мен може да бъде живо в теб? Помисли, де!
— … Споменът?
— Точно така. Споменът ти за мен.
— Хм… Не ми звучи много като жив човек.
— Когато сме „живи“, по твоему, сме ли нещо повече от собствения си спомен за себе си?
— Амии…
— И не съобразяваме ли всичко, което правим, с него? Преценявайки какво бихме и какво не бихме направили? Като така поддържаме това „себе си“?
— И все пак, всъщност в момента говоря със себе си. Така излиза.
— Нищо подобно. Кога се научи да гладиш добре — докато се мъчеше да съобразиш сам как става, или като се замисли как аз го правех?
— Като мислих как ти го правеше, но какво общо има това?
— Ако съм всъщност твоето „себе си“, как не го знаеше, докато се мъчеше да се сетиш сам?
Беше ми трудно да измисля какво да отговоря. Накрая си признах:
— Дори и така да е, не ми е лесно да разговарям с… представата си за теб.
— Така или иначе общуваш не с хората, а с представите си за тях. Помниш ли как го обясняваше на Оги, докато бяхте още в гимназията?
— С моите камъни по моята глава, така ли? Я стига си ми ровила из мозъка! — шеговито я срязах аз.
— Няма пък! Да видя как ще ме спреш! — Ася бързо ме погъделичка под мишниците, точно както когато се борехме на шега преди. И аз, както винаги, я сграбчих и притиснах силно до себе си. Усещането беше съвсем като истинско, и сладко потънах в него като в море от неизказано щастие.
Не зная колко време сме прекарали така. Всички казват, че хубавите мигове отлитат бързо — но този продължи цяла вечност, тиха и напоителна. Сякаш бяхме стояли прегърнати до края на света, неизброими животи, без да ни омръзне и без да пропуснем нито миг. И когато дойде моментът да се пуснем, не съжалявах. Бях изпитал всичкото щастие на света, докрай и за цяла вечност. Бях получил всичко, което може и има как да се получи, всичко, което можех да поема. Бях сит за него.
— Имаш нужда от нещо, Ася? Кажи ми какво мога да направя за теб.
— Имам. Да си намериш момиче.
Едва не се задавих.
— Ася, ти… Заради Ели, да си има майка? И заради мен?
— И заради себе си. Нали сега моите чувства са твоите. А ти по цял ден само тъжиш, и не поглеждаш никого.
— Не ти вярвам. Искаш го само от грижа за нас!
— Какво да направя, като си ме запомнил грижовна? Ако наистина ме смяташе за проклетница, щеше да е друго — закачливо заяви тя. — Сам си си виновен.
— Пак аз виновен, нали? Иди кажи после, че не си проклетница!
Двамата прихнахме и пак се притиснахме един към друг.
— Не е само от грижовност, Викторе. Докато ти си самотен, ще съм самотна и аз. Единственият ти начин да ме спасиш е да спасиш себе си… Защо се мусиш? Страх те е да не ме изгубиш?
— Амии…
— Няма как. Докато ме помниш, ще съм жива в теб. А човек никога не забравя нищо, дори ако не може да си го спомни в момента. Така че го направи заради Ели и заради мен.
— И да те мъчи непрекъснато ревност, нали?
— Стига, Викторе, знам си те. А сега още повече отпреди. Не умееш да отхвърляш и забравяш. Първо ще търсиш и виждаш в нея мен, след това ще откриваш в мен нея. Двете ще бъдем едно за теб — а това означава и за мен. От моя гледна точка ще съм се върнала до теб, отново жива. Не го ли разбираш?
— А когато най-сетне те забравя…
— И да искаш, няма да ме забравиш. Ще се променям в спомените ти, точно както бих се променяла, ако бях жива. Може да престанеш да се сещаш за мен, но винаги ще бъда част от теб. Докато те има.
Поколебах се — не беше лесно да го приема.
— Не ми се сърди. Просто ми звучи… необичайно.
— Освен ако не искаш да ме превърнеш във вампир, който пие от живота на другите и след като си е отишъл. — Тя се опули и озъби страшно, и отново се разсмяхме.
— А… Ели тук също ли е представата ми за нея? Ако да, как тя наяве помни сънищата ни? Ако не, как…?
Ася се усмихна загадъчно и не отговори нищо.
— Кажи, де!
— Няма! Нека пък да има една тайна на света и от теб.
— Добре, така да е… — Замислих се, и внезапно усетих как погледът й спира върху мен и става сериозен.
— Мъчи те нещо, Викторе. Кажи си болката.
Поколебах се за миг, но нямаше смисъл да крия:
— Взехме си двамата заедно всичко недовзето. Но не сме тримата заедно. А трима имаме да взимаме още, и други неща… Насън всичко е възможно. Нека се съберем заедно!
Почувствах как у Ася се надига страх.
— Може да не е лесно, Вики. Рискуваме.
— Не го ли направим, срещата няма да е пълна. И истинска, и докрай.
— Твоят спомен за мен няма как да е точно като този на Ели. Ще ми е трудно да издържа сливането…
Без да зная как, осъзнавах колко трудно ще й е. Но желанието да получим всичко докрай беше по- силно. Усещах, че нищо не може да ме спре.
Ася сигурно също го усещаше. Колебливо кимна в знак на съгласие, но страхът не я напускаше:
— Все пак, Викторе, не насилваме ли нещата? Видя как се е измъчил Горун, за да ни събере.
— Ако стане.
— Ако дори един от нас не е уверен докрай…
— След всичко досега, има ли как да не сме? Не ми се вярва.
След миг размисъл тя ми подаде ръка.
Знаех, че Ели седи точно вдясно от мен, на не повече от ръка разстояние. Протегнах се да я докосна наум, точно както прегръщах Ася. Усетих как съпругата ми също се напрегна — и внезапно около нас прозвъня щастливият смях на Ели:
— Май стана, мамо! Усещам и татко тук!
В следващия миг към усещането за прегръдката с Ася се присъедини и това за Ели — сякаш се беше хвърлила при нас. Усетих как през Ася премина силна тръпка, след това тя си отдъхна и се притисна до мен. И сякаш времето отново спря, за цяла вечност — вечност от щастието, че сме заедно, по-дълга от безброй животи.
