— Важното е за това, което направи Боб, да научат колкото е възможно повече хора!
Мег се спря и ме погледна хитро в очите.
— Уилям, вие много пиете и никак не се интересувате какво става по света.
Наистина, аз бях забравил дори кога за последен път съм слушал радио.
— А какво става по света?
— Цялата страна се е разбунтувала. Всички вестници са изпълнени със съобщения за постъпката на Боб. Най-изтъкнатите учени одобряват постъпката му. Създадена е „Научна лига за солидарност с Вигнер“. Вчера един голям физик говори по радиото за идеята да бъде създаден комитет за разработване на активни научни методи за борба с атомната опасност. Той заяви буквално следното: „Примерът на младия математик Боб Вигнер показва колко много можем да направим ние. Дойде време да се действува активно. Учените трябва да са най-напред…“ Те наистина ли могат да измислят такъв апарат, за който се е споменавало в разказа?
Хванах ръката на Мег и я стиснах сърдечно.
— Ако всички учени заговорят с такъв език, няма да има нужда от никакъв специален апарат…
VIII
На другия ден следователите си заминаха и на Боб му разрешиха да излезе. Чакахме го, събрани долу при стълбището. Когато се показа, хванал под ръка Мег, ние му устроихме бурни овации. Свирехме и крещяхме толкова силно, сякаш не бяхме трима, а тридесет и трима души. Не очаквах, че най-много от всички ще крещи Самуел Фин. Боб се хилеше до уши и ни се покланяше като неопитен млад актьор. Зад него стоеше часовоят и също се усмихваше.
— Какво сте се развикали? — сопна се неочаквано появилият се полковник Джейкс. — Ама че неприятности създадохте, Вигнер!
— Служа на отечеството — израпортува Боб. — Нали чудесно съм го измислил, полковник!
— Хлапак! Това е само първото действие на драмата. Скоро ще дойдат да ви приберат. Наредено ми е да не ви пускам да излизате от територията.
— Че какво от това… Само че туй няма да помогне. Смятайте, че бомбата е жива погребана.
Полковникът поклати глава и без да каже нито дума, си тръгна. Ние всички нахълтахме в бара.
— Предлагам да пием за младоженците — казах аз, като наливах в чашите шампанско.
— За кого — учудено запита Крам.
— За двойката Вигнер. Хайде да се чукнем, Боб.
Нашият математик просто замря с отворена уста, после премести уплашен поглед към Мег. Тя се усмихваше хитро.
— Е, какво ме гледате? — обърна се тя към Боб. — Нима не искате да бъда ваша жена?
Боб започна да бръщолеви невъобразими глупости и за да го избавим от това затруднение, отново започнахме да крещим.
— Момчета, нашата база сега не върши работа. Ще я закрият, защото пещерата е заета! — викаше пийналият Фин. — А да знаете само какво момче е родила моята жена! — после ме погледна и сподавено каза: — Това не важи за теб.
— Стига си се сърдил. Нека се помирим. Такъв ден е!
Всички ме подкрепиха.
— Самуел, не му се сърди. Той тогава ги надрънка едни пиянски.
Фин се намръщи и ме загледа изпод вежди. Но очите му бяха весели, а не зли.
— Добре. Съгласен съм.
Отпихме двамата от чашите, а после се целунахме.
В разгара на веселбата на вратите на бара застана полковник Джейкс с някакъв младеж. Веднага утихнахме.
Непознатият беше висок, рус, с бледорозово, почти детско лице. Изглеждаше съвсем момченце с красиви пухкави като на дете устни. Той се поклони любезно и каза тихо:
— Добър ден.
— Това е нашият нов математик. Запознайте се.
Полковник Джейкс излезе, а ние продължихме мълчаливо да разглеждаме новия.
— Фамилното ми име е Скот, Робърт Скот — промълви най-сетне момъкът. — Ще разрешите ли да седна при вас?
— Моля — Фин кимна към свободния стол.
— А как се казвате вие? — гласът на новия беше мек и тих.
Ние мълчахме.
— Завърших неотдавна математически факултет в Чикаго — продължи той. — И ето че веднага след защитата на дипломната работа ме изпратиха тук. — Той се усмихна, после стремително стана и каза: — Нека да пием за запознанството.
Отиде до тезгяха на бара и започна да налива джин. Нямаше понятие как да се държи с възрастни хора.
— Моля, вземайте — каза той, като поставяше чашите. Цялото му лице бе пламнало в руменина.
Ние запазихме пълно мълчание и продължавахме втренчено да наблюдаваме математика.
— А кой от вас е мистър Вигнер?
— Аз — дрезгаво отговори Боб.
— Запаметяващото устройство на изчислителната машина „Феано“ е разработена от мен под ръководството на професор Колинз. Той ви познава…
Боб кимна леко.
— „Феано“ е чудесна машинка. Удобна, нали? — продължаваше да бърбори Робърт Скот, като едва допираше устни до чашата си.
Ние не отговаряхме. В бара стана някак неприятно.
Няколко минути цареше мълчание. Скот съвсем се обърка. После без основание, обръщайки се към Крам, заговори:
— Делта-квантуване е прекрасно нещо. Всъщност това е напълно сигурен метод да се съставят всякакви алгоритми. Дори такива, които не могат да се изразят в аналитични функции.
Боб прехапа устната си и стана. Маргарет също стана от масата.
— Да вървим, Боб…
Те излязоха от бара и Робърт Скот ги изпрати с учуден поглед.
— Съпрузи ли са? — плахо запита той.
Никой не му отговори.
— Пийте — каза той умоляващо и после съвсем тихо добави: — Моля ви…
Изведнъж ми дожаля за него.
— Та какво казахте вие за делта-квантуването? — запитах аз.
Той веднага се оживи.
— Вие математик ли сте?
— Не, дозиметрист съм.
— Делта-квантуването представлява, така да се каже, разлагане на непрекъснатите операции на последователни импулсни операции. Ако вие работите например с изчислителни машини със секретно действие, то за да ги накарате да изпълняват каквито и да било сложни непрекъснати действия, трябва да разложите тези действия на отделни импулси. Сигурно точно така е постъпил мистър Вигнер, когато е решил да замени взривателят на водородната бомба. Нали?
— Н-не знам…
— По друг начин е невъзможно — продължаваше хлапакът. — Мистър Вигнер не е бил никога в пещерата, където е поставена бомбата, и никога не е виждал тази бомба. Той само е знаел, че тя е снабдена с електровзривател. И ето, разполагайки с тези нищожни изходни данни, е успял да състави остроумна програма за „Феано“. В университета всички му се възхищавахме. Професор Колинз ми възложи да разкажа на университетския семинар как се прави това.
