Докато получените по такъв начин части се поглъщаха от хищника, платформата му започна бързо да излиза напред, върху нея напрегнато се извършваше монтаж на нов механизъм.
След няколко минути от платформата върху пясъка слезе нов рак.
Когато разказах на Куклинг каквото бях видял, той само се изкикоти.
— Тъкмо това е нужно — каза той.
— Защо?
— Аз нали ви казах, че искам да усъвършенствувам автоматите си.
— Ами тогава какво чакате? Грабвайте чертежите и мислете как да го направите. За какво е нужна тук тази размирица? Току-виж започнали да се изяждат един друг!
— Точно така! И ще оцелеят най-съвършените.
След като помислих малко, аз му възразих:
— Какво значи най-съвършените? Та нали всички са еднакви. Доколкото разбрах, те възпроизвеждат сами себе си.
— А вие как мислите, може ли да се изработи изобщо напълно точно копие? Сигурно знаете, че дори при производството на дробинки за лагери е невъзможно да се направят две еднакви дробинки. А там работата е много по-проста. А тук автоматът производител притежава наблюдаващо устройство, което сравнява произвежданото копие със собствената си конструкция. Представяте ли си какво ще стане, ако всяко следващо копие се изработва не по оригинала, а по предишното копие? И в резултат може да се получи механизъм, който изобщо да не прилича на оригинала.
— Но ако той не прилича на оригинала, значи, няма да изпълнява основната си функция — да възпроизвежда себе си — възразих аз.
— И какво от това. Много добре. От неговия труп по-сполучливите копия ще изработят друг автомат. А сполучливи копия ще са именно онези, в които напълно случайно ще се натрупват особеностите на конструкцията, които ги правят по-жизнеспособни. По този начин ще трябва да се появят по-силни, по-бързи и по-опростени копия. Затова именно аз нямам намерение да се залавям с чертежите. Ще трябва само да чакам, докато автоматите изядат всичкия метал на това островче и започнат междуособна война — да се изяждат един друг и отново да се пресъздават. Така именно ще се появят автоматите, които ми трябват.
Тази нощ аз седях дълго на пясъка пред палатката, гледах морето и пушех. Нима наистина Куклинг е замислил нещо, което предвещава на човечеството сериозни неприятности? Нима наистина на това забутано в океана островче ние развъждаме страшна чума, способна да изгълта всичкия метал на земното кълбо?
Докато седях и разсъждавах върху всичко това, покрай мен пропълзяха няколко метални твари. Те продължаваха и в движение да скърцат с механизмите и неуморно да работят. Един от раците се блъсна в мен и аз го ритнах с погнуса. Той се преобърна безпомощно с корема нагоре. Почти в същия момент върху него се нахвърлиха други два рака и в тъмнината пламнаха ослепителни електрически искри.
Те режеха с искра нещастника на парчета. Не издържах повече. Влязох бързо в палатката и извадих от чекмеджето лостчето. Куклинг вече хъркаше.
Приближих се тихичко до струпалите се раци и ударих с всичка сила един от тях.
Не зная защо ми се струваше, че това ще уплаши останалите. Ала нищо подобно. Върху рака, който бях смазал, се нахвърлиха другите и отново засвяткаха искри.
Стоварих още няколко удара, но това само увеличи количеството електрически искри. От вътрешността на острова допълзяха още няколко рака.
В тъмното аз виждах само контурите на механизмите и при свиването изведнъж ми се стори, че един от тях бе особено едър по размери.
Насочих се тъкмо към него. Но когато лостът ми докосна гърба му, аз извиках и отскочих далеч встрани: през лоста в мен премина електрически ток! По някакъв начин тялото на тази гадина се оказа под електрически потенциал. „Защита, възникнала в резултат на еволюция“ — се мярна в ума ми.
Върнах се в палатката и легнах на леглото си.
Успях да се унеса за известно време в тежък сън. Изглежда, това не бе продължило много. Събудих се внезапно: почувствувах, че по тялото ми пропълзя нещо студено и тежко. Скочих на крака. Ракът — аз дори не можах да проумея веднага какво става — се изгуби навътре в палатката. След няколко секунди видях ярки електрически искри.
Омразният рак беше дошъл да търси метал направо при нас. Електродът му започна да реже ламаринения бидон с водата за пиене!
Бързо раздрусах Куклинг, събудих го и започнах объркано да му обяснявам какво става.
— Всички кутии в морето! Консервите и бидоните с водата в морето! — изкомандува той.
Почнахме двамата да мъкнем тенекиените кутии към морето и да ги нареждаме на дъното там, където водата стигаше до кръста ни. Пак там сложихме и всичките инструменти, които носехме.
Мокри и капнали от умора от всичко това, останахме да седим на брега чак до сутринта, без да си лягаме. Куклинг сумтеше тежко и в душата си аз се радвах, че и той си пати от своята измислица. Но сега аз го ненавиждах и силно му желаех още по-тежко наказание.
IV
Не помня колко време беше минало, откакто бяхме пристигнали на острова, но в един прекрасен ден Куклинг тържествено съобщи:
— Най-интересното ще започне сега. Целият метал е изяден.
Наистина обиколихме всички места, където по-рано имаше метални заготовки. Там не беше останало нищо. Покрай брега и сред храстите се виждаха празните ями.
Металните блокчета, калъпчета и сърца се бяха превърнали в механизми, които в огромно количество се щураха по острова. Движенията им бяха станали бързи и стремителни; акумулаторите им бяха заредени до краен предел, а енергия за работа не се изразходваше. Те безцелно обикаляха брега, пълзяха сред храсталака на платото, блъскаха се един в друг, а често и в нас.
Наблюдавах ги и се убеждавах, че Куклинг беше прав. Раците наистина бяха различни. Те се различаваха по размери, по големината на щипалките, по обема на устата работилница. Едни от тях бяха по-подвижни, други — по-малко. Изглежда, още по-голямо различие имаше във вътрешното им устройство.
— Е, хайде, време е да започнат да воюват — каза Куклинг.
— Вие сериозно ли говорите? — запитах аз.
— Естествено. За тази цел е достатъчно да им се даде да опитат кобалта. Механизмът е устроен така, че ако вътре попадне макар и незначително количество от този метал, то потиска, ако мога да се изразя така, взаимното им уважение.
На другия ден сутринта тръгнахме с Куклинг към нашия „морски склад“. Извадихме от дъното на морето поредната дажба консерви, вода и четири тежки сиви блокчета кобалт, с които инженерът се беше запасил за решаващия стадий на експеримента.
Когато Куклинг излезе на пясъка, вдигнал високо ръце с кобалтовите блокчета, веднага няколко рака го заобиколиха. Те не преминаваха границата на хвърляната от тялото му сянка, но се чувствуваше, че появяването на новия метал ги е обезпокоило много. Стоях на няколко крачки от инженера и с учудване наблюдавах как някои механизми се опитваха непохватно да подскочат.
— Ето виждате ли какво разнообразие от движения! И как не си приличат едно с друго. А в междуособната война, която ще ги накараме да започнат, ще оцелеят най-силните и приспособените. Те ще дадат още по-съвършено потомство.
След тези думи Куклинг хвърли едно след друго кобалтовите блокчета към храсталака.
Трудно е да се опише какво последва.
Върху блокчетата се нахвърлиха изведнъж няколко механизми и като се блъскаха един друг, започнаха да ги режат с електрическа искра. Другите напразно се трупаха отзад и също се мъчеха да си откъснат парче метал.
Някои запълзяха по гърбовете на събратята си, като се домогваха да се доберат до центъра.
