Анатолий Днепров
Игра
Както се изрази професор Зарубин, това беше „стопроцентова математическа игра“. Предложиха на делегатите на Всесъюзния конгрес на младите математици да участвуват в нея и за голямо учудване всички делегати се съгласиха.
Играта се провеждаше на голямото игрище на стадион „Ленин“.
— Имайте предвид, това ще продължи към три-четири часа. Ако някой не издържи — всичко е загубено! — предупреждаваше Иван Клочко, млад логик; Зарубин беше му възложил да ръководи цялата организационна работа. — Запомнете: на вашата команда се дава номер „десет“. Вие сами номерирайте всеки участник с поредни числа в двоична система: първи, десети, единайсти и така нататък — обясняваше Иван на ръководителя на делегацията на Руската федерация.
Той обиколи всички делегации, като им съобщаваше условния индекс и поясняваше как да се номерират участниците. Целият съботен ден отиде за „организиране на играта“. Сборът беше определен за девет часа сутринта в неделя.
Точно в девет всички се бяхме събрали на стадиона. Там заварихме професор Зарубин, неговия асистент Семьон Данилович Рабов и Ваня Клочко.
Зеленото игрище на стадиона беше разделено на квадрати и правоъгълници. Във всяка фигура имаше малко дървено блокче, върху синята повърхност на което беше написан с тебешир номер. Всички насядахме на тревата, в очакване какво ще стане по-нататък.
Професор Зарубин се изгуби някъде и скоро чухме гласа му по радиото:
— Групата участници с индекс „хиляда и единадесет“ да заеме правоъгълника в източния край на стадиона. Подредете се в редици и в тил на разстояние една ръка по реда на нарастване на поредния номер. По седем души в редица, в тил — по шест човека. Групата с индекс „сто и единадесет“ да заеме правоъгълника до южната трибуна…
За петнадесет минути Зарубин подробно инструктира всички групи участници, кой, къде и как да застане. Още щом професорът изречеше индекса на групата, младежите скачаха на крака и като ято тичаха към посочения участък на стадиона.
— А може ли седнали? — извика някой.
След няколко секунди гласът на Зарубин съобщи:
— Може! Важното е строго да се спазва редът, който ви посочих.
Аз спадах към така наричаната специална група. Ние трябваше да се разположим между две групи и както ни обясни Клочко, „да бъдем свръзка между тях“.
Когато се бяхме подредили и стадионът изглеждаше така, сякаш хиляда и петстотин младежи и девойки са се събрали да изпълняват гимнастически упражнения, отново се чу гласът на Зарубин:
— Сега чуйте какви са правилата на тази игра: като се почне от другаря Сагиров, първия на северната трибуна, ще се предават числа в двоична система на изчисляване. Например „едно — нула — нула — едно“. Ако тя започва с цифрата „едно“, другарят Сагиров ще я съобщи на съседа си отдясно, ако започва с цифрата „нула“, на съседа си отляво.
Ако в числото има последователно две единици или две нули, той трябва да я съобщи на съседа си, който е зад гърба му в задната редица. Всеки, който получи от своя съсед числовото съобщение, трябва да прибави към него своя пореден номер и в зависимост от резултата да го съобщи на съседа си. Освен това ако групата има индекс…
Той повтори три пъти правилата на тази игра и когато на въпроса: „Ясно ли е?“ — целият стадион в един глас отговори: „Ясно“ — Зарубин каза:
— Тогава да започваме.
Играта започна точно в десет сутринта. Видях как, започвайки от северната трибуна, главите на участниците взеха да се обръщат ту надясно, ту наляво.
Тези странни движения се разпространяваха по голямото игри ще като вълни, преминавайки от един човек към друг, от една група участници към друга. Със сложни зигзаги сигналът бавно се приближаваше към мен и накрая съседът ми отдясно, след като изслуша внимателно онова, което му казаха отзад, и пресметна бързо нещо, ме докосна за рамото:
— Едно — едно — едно — нула — едно — нула.
Според инструкцията аз трябваше да отхвърля всички цифри освен първите четири — да ги предам на следващата група.
Не беше минало и минута, когато до мен пристигна още едно двойно число и аз го предадох напред.
Движението сред играчите ставаше все по-оживено. След около час цялото игрище се люшкаше. Всичко наоколо се изпълни с еднообразни, но разногласи извиквания: „едно — едно… нула — нула… нула — едно…“ А числата продължаваха да тичат и тичат по редиците и колоните на играчите… Сега те вече идваха от различни краища. Загубиха се началото и краят на тази странна игра. Никой нищо не разбираше, очаквайки парадоксалния завършек, обещан от професор Зарубин.
Иван Клочко стоеше до южната трибуна на стадиона. Забелязах как ъгловият играч от време на време се навеждаше към него и той записваше нещо.
След като изминаха два часа, всички доста се измориха: едни седнаха, други легнаха. Младежите започваха разговори помежду си, нямащи нищо общо с играта, като ги прекъсваха за миг само когато неочаквано отнякъде съобщаваха число, с което необходимите операции сега се провеждаха бързо, автоматично и резултатът се съобщаваше нататък. Към края на третия час от започването аз бях предал не по-малко от седемдесет числа.
— Кога най-после ще свърши тази аритметика? — каза с дълбока въздишка студентката от Саратовския университет. Тя приемаше от мен числовата щафета и я предаваше ту надясно, ту наляво.
— Наистина не е много забавна игра — казах аз.
— Пропилян неделен ден — измърмори тя.
Беше страшно горещо и девойката непрекъснато обръщаше зачервеното си ядосано лице към северната трибуна, където стоеше Зарубин. Наблюдавайки с бинокъл, той диктуваше числа на „започващия“, на Алберт Сагиров.
— Още един час — казах аз уморено, след като погледнах часовника си. — Нула — нула — едно — нула!
— Едно — нула — нула — едно — каза моята приемница на съседа отдясно. — Знаете ли, не мога да издържа.
— Не бива да напускате!… Нула — нула — едно — едно!
— Едно — едно — едно — нула! По дяволите! Честна дума, аз незабелязано ще се измъкна. Вече почва да ми се вие свят…
И без да каже нищо повече, тя се изправи и тръгна по посока на западната трибуна към изхода.
— Едно — нула — едно — чух зад себе си.
„А сега на кого да предам?“ — замислих се аз. И понеже нямах друг изход, съобщих числото на момчето, което седеше отляво на изчезналата студентка. До края на играта през мен минаха още пет числа, после се чу гласът на Зарубин.
— Играта свърши. Можете да си отивате…
Ние се изправихме на крака и с недоумение устремихме поглед към централната трибуна. После всички се развикахме, размахахме ръце, изразявайки и с думи, и с жестове искреното си недоволство.
— За какво беше всичко това? Каква глупост! Сякаш играехме на „повреден телефон“! А кой е победител? И изобщо има ли някакъв смисъл тази игра?
Зарубин сякаш бе предвидил тези въпроси и съобщи весело:
— Резултатите от играта ще бъдат обявени утре сутринта в актовата зала на университета…
На другия ден се събрахме в актовата зала на университета, за да обсъдим последния и най-интересен въпрос на нашия събор: „Мислят ли математическите машини?“ Преди това в общежитието и в многобройните аудитории участниците в събора разпалено бяха обсъждали този въпрос и бяха на различни мнения.
— Все едно да запиташ: мислиш ли ти?! — възбудено говореше моят съсед „страстният кибернетист“
