— Е, и какво от това? Нека регулирането на тока да се осъществява от независима система, а колкото до непрекъснатото регулиране, това дори… — Неочаквано погледът му се спря върху мен. — Ах, пак ли сте вие, младежо!
— Добър ден! — усмихнах се аз.
— Дойдохте да видите каква беда ни е сполетяла ли?
— Не знам какво ви се е случило.
— Другари, запознайте се — обърна се Леонозов към сътрудниците си, които стояха до него. — Този млад инженер е конструктор на електронни програмиращи системи.
Всички обърнаха глави към мен. Смутих се, вероятно защото не разбирах какво обсъждат, макар, естествено, всички думи да ми бяха познати.
— Вашите машини имат едно преимущество. Те не бягат — неочаквано се обърна към мен девойката, същата онази Ина, което бях видял предишната вечер.
Всички се изсмяха високо.
— Ако е необходимо, мога да ги направя и да бягат — възразих.
— И тогава вместо един тон всяка машина ще тежи три — жегна ме Ина.
— Аз май се досещам защо сте дошли при мен — прекъсна я Леонозов. — За съжаление, младежо, след десет минути трябва да замина за Москва и затова не ще мога да изслушам възраженията ви. Впрочем на конференцията по автоматизация вие не бяхте достатъчно внимателен. Така че, докато аз бъда в академията, предавам ви на моите сътрудници да ви поизмъчат. След около два часа ще се върна и тогава ще побеседваме с вас.
— Павел Павлович, а в какъв смисъл трябва да го поизмъчим?
— Нали ви казах: той е конструктор на електронни програмиращи и регулиращи системи.
— Аха! Тогава да вървим — се спогледа с тях разбиращо Ина.
Тя се приближи до мен и ме хвана за ръка.
— А след това, Иночка, го предайте на мен! — извика подир нас висок младеж със спортна фанелка.
— Разбира се, и на мен също — каза още един.
— Животът ви ще бъде нерадостен днес! — засмя се Ина.
— И защо?
— Ще видите някои нови неща и може би така ще се увлечете, че ще пожелаете дори да смените специалността си.
— Досега нито веднъж не съм имал повод да се съмнявам, че съм избрал правилен път в живота си…
— Моля, влезте тук — прекъсна ме тя, като ме побутваше към широка стъклена врата, която водеше в сграда, напомняща лек изложбен павилион.
IV
— Ето, гледайте — каза Ина, сочейки обикновен електронен потенциометър.
Писецът на уреда бавно изписваше на хартия тънка червена линия. До потенциометъра имаше глинена саксия, в която бе посадена млада зелена брезичка. В стъблото на брезичката бяха забодени игловидни електроди. Един от тях беше съединен със земята.
— Какво е това?
— Измерваме концентрацията на водородните йони в живо растение.
— Е, и какво от това?
— Тя винаги си остава една и съща — седем и две десети.
— Виж ти! И какво чудно има в това?
— Брезичката сама регулира концентрацията на водородните йони независимо от условията на външната среда.
— Това го знае всеки ученик — подхвърлих аз небрежно.
— Но дори вие не знаете, че това обстоятелство може да бъде използувано за автоматично регулиране на концентрацията на каквото и да е вещество, например да се поддържа тази концентрация в необходимите граници в голяма химична колба.
Не бях очаквал такъв поврат на разговора.
— Интересно! Разкажете ми как това дърво ще регулира концентрацията на някое вещество в колба.
Ина начерта на един лист схема на клетките на растението и започна подробно да обяснява. Заредиха се химични формули на веществата, намиращи се в кората и в ядрото, в протоплазмата, написани бяха уравнения с участието на ферменти.
Трудно се оправях в химичните процеси, ставащи в растенията, но започнах смътно да се досещам, че тук е налице огромно количество обратни връзки, положителни и отрицателни, които, взети заедно, довеждат до постигане на целта. Всяко нарушение на равновесието предизвиква реакция, която в края на краищата премахва напълно нарушението.
— Вие разбирате, че с всички химични реакции, които стават в организма, са свързани съответни електрически потенциали, които лесно могат да „се извадят“ наяве. И обратното, въздействието на външната среда може да се предаде на електрическите потенциали и те „да се вкарат“ в растението. Ето при нас именно се получава приблизително такъв шнур от проводници.
Девойката стисна в ръка сноп разноцветни жици, които започваха от стъблото на дръвчето. Едни от тях отиваха в някакъв сандък, други — в стъкленица. Брезичката беше съединена с химически уред, през който по две спирални тръбички преминаваше течност.
— В нашата опитна инсталация се регулира концентрацията на обикновена готварска сол. Ако намалим концентрацията й и добавим вода, растението веднага изпраща сигнал на релето, което ще включи източника на солен концентрат.
Повече обяснения не бяха необходими. Разбрах всичко. С две думи това можеше да се обясни така: растението като механизъм на регулирането!
Мислено си представих каква сложна електронна система е необходимо да се въведе, за да се регулира автоматично концентрацията на разтвор в химична колба. А тук това се прави от една обикновена бреза!
— Вместо бреза сигурно може да се вземе каквото и да е друго растение, например коприва или грах! — извиках аз.
— Естествено.
Представих си ливадата пред моята вила и гората край тази лаборатория — дърветата, храстите, цветята и тревата, представих си всичките гори и полета на земното кълбо… Наоколо, където и да погледнеш, растяха готови „регулиращи системи“, които така полезно човек може да използува при решаването на много технически проблеми.
— Ние се спряхме на брезичката, защото тя е многогодишно дърво и регулирането може да става без прекъсване години наред — поясни девойката. — Впрочем макар растенията да са многообещаващи в този смисъл, те изпълняват добре функцията си само там, където е необходимо да се регулира протичането на бавни процеси. Животните са друго нещо.
На излизане от лабораторията вървях замислен подир девойката.
— А ето ви още един фокус. Погледнете този галванометър.
Спрях поглед на стрелките на уреда, а спътницата ми прекара няколко пъти ръката си над листенцата на някакво растение. Стрелката веднага отскочи встрани.
— Какво става всъщност?
— Обикновен зелен лист в качеството си на фотоелемент. Колко излиза едно фотосъпротивление?
— Н-не знам. Сигурно около петдесет копейки…
Погледнах смеещите й се очи умолително.
— Естествено, на всички е известно, че зеленият лист живее именно защото светлината предизвиква в него сложни химически реакции. И ето тези реакции са прехвърлени на електрическите потенциали. Лист
