След двуседмично лечение Адам вече не можеше да си намери място, неговата отстъпчивост и покорност като пациент бяха се изчерпали. Една сутрин в края на септември, след като мълча мрачно по време на закуската, и след като Люси изхвръкна навън, за да играе, той рязко се изправи от мястото си край огъня, чиито пламъци бе наблюдавал, и каза:
— Днес се връщаме в долината Аспен.
— Не трябва да яздиш още — възпротиви се Флора. — Разстоянието е доста голямо.
Тя прекъсна работата си — оправяше леглото — и го погледна.
— Главата ти все още не е минала. Рамото те боли при най-малкото движение. Не, няма да тръгвам.
— Ще тръгнеш.
Той я гледаше втренчено.
— Не понасям заповеди — отвърна язвително тя.
— Добре. Двамата с Люси тръгваме. Ела по-късно. Ох, по дяволите — въздъхна дълбоко той, — извинявай, но не мога да остана така дори само още един ден. Направих всичко, което се очакваше от мен, ядох само полезни и хранителни неща, взимах лекарствата си, почивах, докато станах деликатен като жена. Чувствам, че ще полудея. Не съм виждал нито конете си, нито ранчото от месеци. Моля те, ела. Ако искаш, ще се движим на малки преходи. Просто искам да се прибера в къщи.
Той произнесе последните думи с такъв копнеж, че Флора разбра колко усилия бе положил, за да не я разочарова, но и колко нетърпелив бе да види отново своята долина.
— Ако обещаеш, че ще вървим бавно.
Той се усмихна утешен — беше му олекнало.
— Всичко, което желаеш.
— Желая да остарея заедно с теб, а не да гледам, как умираш от раните си.
— Ще пътуваме цяла седмица. Това достатъчно бавно ли е?
От смъртта на баща си не беше обсъждал с никого личните си проблеми и решения — той сам, без ничия намеса, ръководеше живота си. Фактът, че се съобразяваше с нечие друго желание или мнение показваше какво значение бе придобила за него любовта му.
В крайна сметка се споразумяха за пет дни. Пътуваха бавно, като че бяха тръгнали на екскурзия, и се наслаждаваха на прекрасния есенен пейзаж. Дърветата и храстите бяха се пременили в златни и огненочервени одежди, а въздухът беше толкова кристално чист, че се виждаше ясно мили напред. Тъй като графът и хората му бяха останали в лагера, за да продължат работата си, те за първи път бяха съвсем сами, само тяхното малко семейство. Когато преминаха дефилето, което водеше към долината Аспен, спряха конете си на хребета, от който се разкриваше чудесна гледка към плодородната долина, а Адам се протегна и хвана ръката на Флора.
— Добре дошла в къщи, мисис Сер — каза тихо той.
— Благодаря, мистър Сер.
Докато произнасяше тези думи, усети, че я залива всепоглъщащо чувство за притежание и сладко усещане, че тя самата принадлежи.
— Защо се навлажниха очите ти? — попита с очарователна нетактичност Люси, като се надвеси на коня си, за да може да види по-добре Флора, яздеща от другата страна на Адам.
— Защото съм щастлива — отвърна тихо младата жена.
— Пролетна Лилия каза, че сега, когато очакваш бебе, може би ще плачеш повече. Защото си щастлива заради бебето ли? Искам момче, знаеш ли, защото то няма да иска да играе с куклата Дий-Дий. А и куклата Дий-Дий също иска момче.
Говореше с типичната за малките деца наивност, сигурна, че желанията й са от първостепенно значение за целия свят.
— Не сме сигурни, че бебето ще бъде момче. Това ще реши Ах-бадт-дадт-деах — обади се Адам.
— Надявам се да реши да бъде момче — заяви натъртено Люси, като намести по-удобно куклата Дий- Дий в ръцете си. — Нали и ти искаш това, Дий-Дий? — попита тя, заслуша се за момент и след това рече. — Тя ще се моли на Ах-бадт-дадт-деах.
— Какво ще кажеш? — прошепна младият мъж, забелязал, че Флора едва се сдържа да не се разсмее от наивните предпочитания на дъщеря му.
— Ако е момиче бихме могли да го наречем Арчибалд.
— Не съм сигурен, че това ще бъде достатъчно за куклата Дий-Дий. Може би през следващите месеци ще трябва да се отдадеш изключително на типично мъжки занимания, за да повлияеш на крайния резултат в желаната посока.
— Ако първия път не успеем, нищо не пречи втория път да имаме момче.
Той вдигна вежди и се усмихна.
— Това се казва идея.
— Предполагах, че ще одобриш.
— „Одобрение“ не е най-подходящата дума, за която се сещам в този момент — отвърна дяволито Адам.
— Нещо по-изкусително ли?
— Определено.
— Защо да не се срещнем в спалнята ти след около час?
— В нашата спалня — поправи я той. — А защо след толкова дълго време?
— Защото прислугата ще иска да те приветства с добре дошъл, пък и Люси ще се нуждае от вниманието ти.
— Поздравленията с прислугата не са чак толкова продължителна процедура, скъпа — отговори той, — а ние с теб ще минем на втори план, когато Люси и Клауди се съберат. Да речем — в нашата спалня след двайсет минути.
— Двеста долара, че ще можем да отидем там след един час.
— Този път ще загубиш, сладка и наивна моя. Гледай и се учи.
И като смушка грациозния си жребец, Адам поведе надолу по хълма към ранчото.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Прислугата беше се наредила пред къщата, когато новодошлите приближиха главния вход. Люси скочи от коня си, спусна се към Клауди, увисна на врата й и двете заедно изчезнаха някъде вътре. Адам се наведе към Флора и прошепна:
— На път си да изгубиш двеста долара.
После вдигна младата жена и я свали от коня й. Мисис О’Брайън се впусна да разказва в подробности за посещението на Изолда.
Адам учтиво я прекъсна, когато тя спря за миг, за да си поеме дъх, и попита:
— С колко фургона си тръгна Изолда?
— С десет, сър. Не можахме да я спрем. Ах, искаше ми се да я застрелям, но това, каза Монтоя, нямало да ви се хареса, въпреки че аз не бях чак толкова сигурна, че е прав — съжалявам, сър, но нали я знаете каква е… как крещи на всички и е груба като някой мулетар след пет-шест бутилки уиски. Та, влезте и вижте съм, сър. Нищо не е останало.
Малко по-късно, когато мисис О’Брайън се поуспокои и слугите бяха разпуснати с думи на благодарност, че са се грижили добре за ранчото по време на дългото им отсъствие, Адам и Флора застанаха ръка в ръка на прага на ограбения си дом. Големият вестибюл бе съвсем празен. Всекидневната и гостната, съответно вляво и вдясно от входа, също бяха останали без никакви мебели в тях. Младият мъж подсвирна с уста от учудване.
— Взела е дори завесите. А мислех, че ги мрази — измърмори той.
След това се усмихна широко и добави:
— Може би не е искала ти да ги ползваш.
— Завеси ли? — попита напълно незаинтересовано Флора, която чак сега забеляза голите прозорци.
