Облаче

ориенталски очи, мина му през ума, колко са пълни със страст, със сластен копнеж!… Защо ли се бе оженил за очите в тоя портрет?

Сам се сепна от въпроса и уплашено огледа стаята. Хубавите мебели, които бе купил за дома си на изплащане, сега му се видяха пошли. Лично Ани ги бе избирала и те му напомниха за нея. Бяха прекалено предвзети и благообразни. У него взе да се заражда някаква глуха злоба срещу живота, който водеше. Не можеше ли да побегне от своя малък дом? Нима бе вече късно да започне нов живот, смело и славно като Галахър? Какво му пречеше да отиде в Лондон? Мебелите още не бяха изплатени. Само да можеше да напише една книга и да я издадат, така би могъл да си пробие път.

На масата пред него лежеше томче със стихове от Байрон. Внимателно, за да не събуди детето, той го разтвори с лявата си ръка и зачете първото стихотворение:

Утихна вятърът и вечерта
заглъхна над леса, когато спрях
край гроба Маргаритин и цветя
разхвърлих върху свидния й прах.9

Той поспря. Усещаше ритъма на стиховете край себе си. Колко меланхолични бяха те! Би ли могъл и той да пише така, да изрази в стихове меланхолията на своята душа? Толкова много неща искаше да обрисува: например чувството, което бе изпитал преди няколко часа на Гратъновия мост. Да можеше само отново да се върне към онова настроение…

Детето се събуди и почна да плаче. Той извърна очи от страницата и се опита да го умири. Започна да го люлее на ръце, но то заплака още по-пискливо. Залюля го по-бързо, а в това време очите му зачетоха второто четиристишие:

И земната ти плът, бидейки пръст,
в килията лежи…

Нямаше смисъл. Не можеше да чете. Нищо не можеше да върши. Плачът на детето пронизваше тъпанчетата на ушите му. Нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл. Той бе затворник до живот. Ръцете му трепереха от гняв и внезапно, навеждайки се към лицето на детето, той кресна:

— Стига!

Детето поспря за миг, сгърчи се от страх и почна да пищи. Той скочи от стола и бързо се заразхожда напред-назад из стаята с детето на ръце. То се разхълца сърцераздирателно, като се давеше по за пет-шест секунди, сетне отново се разхълцваше. Тънките стени на стаята трепереха. Опита се да го поуспокои, но то се разхълца още по-конвулсивно. Той се вгледа в сгърченото и потръпващо личице и започна да се тревожи. Детето изхълца седем пъти поред и от уплаха той го притисна до гърдите си. Ами ако умре!…

Вратата се отвори с трясък и в стаята задъхана се втурна млада жена.

— Какво му е! Какво му е! — викна тя.

Като дочу майчиния си глас, детето нададе още по-страшен вой.

— Нищо му няма, Ани… нищо му няма… разплака се.

Тя захвърли пакетите на пода и грабна детето от ръцете му.

— Какво си му направил? — викна тя и свирепо го изгледа.

Малкия Чандлър издържа за миг вторачения й поглед и сърцето му се сви на топка, като видя омразата в очите й. Сетне заекна:

— Нищо му няма… то… то… почна да плаче… не можех… Нищо не съм му направил… Какво?…

Без да му обръща внимание, тя тръгна нагоре-надолу из стаята, здраво прегърнала детето в ръце, като тихо шепнеше:

— Малкото ми мъжле! Пишончето на мама! Хайде, маминото! А-а-а!… Нани-на! Милото ми агънце!… А- а-а!

Малкия Чандлър почувства, че бузите му се обагрят от срам, и се дръпна встрани от светлината на лампата. Той стоеше и слушаше, а плачът на детето ставаше все по-слаб и по-слаб. И очите му се напълниха със сълзи на разкаяние.

,

Информация за текста

© 1914 Джеймс Джойс

© Асен Г. Христофоров, превод от английски

James Joyce

A Little Cloud, 1914

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17682)

Последна редакция: 2010-10-23 22:00:00

,

1

Подобно на „Двама кавалери“, „Облаче“ също е писан след завършването на 12-те разказа и също е едно от любимите „деца“ на Джойс. Той споделя, че всяка страница от „Облаче“ го „радва повече от всичките (му) стихове“. Дали защото разказът драматизира някои от причините, накарали Джойс да поеме пътя на Стивън Дедалус?

Заглавието на разказа е от Трета книга Царства. 18,44. Ахав и народът Израилев са се отвърнали от господа и се кланят на чужди богове. Пророк Илия казал на Ахав, че в земята му няма да има нито роса, нито дъжд освен по негова дума (3 Цар., 17,1). Илия надвива на Вааловите пророци, народът се обръща към Йехова и дългата суша трябва да свърши: слугата на Илия съобщава, че „от морето се по дига малко облаче, колкото човешка длан“, и скоро „заваля силен дъжд“. Заглавието е иронично, а разказът е великолепна разработка на темата за куптурно-историческото и психологическо раздвоение и напрежение в сърцето на ирландеца.

2

Прототип на образа е известен дъблински журналист, сътрудник и на ирландски, и на английски вестници.

3

Адвокатските кантори в Дъблин.

4

Красива ловджийка от старогръцката митология: била предупредена да не се омъжва и условието, което поставяла на кандидатите си, било да я надбягат, иначе трябвало да умрат.

5