— Толкова съжалявам! — продължи тя. — Толкова съжалявам, че не мога да ви почерпя с нещо. Ако почакате минутка, ще взема нещо от Фогарти на ъгъла.

Мистър Пауър стана.

— Чакахме да донесе вкъщи пари. Изглежда никога не мисли за дома си.

— О, Мисис Кернан, ще се опитаме да го променим. Ще обърне друга страница. Ще говоря с Мартин. Той е човек. Ще дойдем скоро и ще поговорим.

Тя го изпрати до вратата. Таксиджията чакаше на стълбите и потъркваше ръце, за да се стопли.

— Благодаря ви, че го доведохте вкъщи.

— За нищо! — каза Пауър.

Качи се в колата, размаха шапка и каза:

— Ще го направим нов човек! Лека нощ, Мисис Кернан.

Мисис Кернан проследи колата с очи, докато не се изгуби от поглед. После се отказа, влезе в къщата и започна да изпразва джобовете на мъжа си.

Беше силна практична жена, на средна възраст. Наскоро празнуваха сребърна сватба, тогава се запозна с Мистър Пауър. В миналото, докато я ухажваше, тя смяташе Мистър Кернан за негалантен човек, искаше да избяга от собствената си сватба, после се върна като се замисли как ще крачи по небето и звездите в църквата на Сандимаунт, до елегантния мъж, облечен в фрак, с копринена шапка в ръка. Само след три седмици се умори от съпружеския живот. А по-късно, когато реши, че вече не може да го търпи, стана майка. На двадесет и пет вече се справяше с всички семейни трудности и поддържаше къщата. Двамата й пораснали синове успяха да излязат от дома. Единият работеше в текстилен магазин в Глазгоу, а другият като помощник на един търговец на чай в Белфаст. Бяха добри момчета, трезвеници, изпращаха от време на време й пари. Останалите й деца ходеха на училище.

На сутринта, Мистър Кернан изпрати писмо в офиса и остана в леглото. Тя му направи бульон и го смъмри. Приемаше пиянството му като временно, смяташе че е болен и го третираше като болник, накара го да си изяде закуската. По света се срещаха и по-лоши мъже. Той не биеше момчетата, тя знаеше, че би вървял по цялата улица Томас само, за да й купи някакъв малък подарък.

На втората вечер дойдоха приятелите му. Тя ги заведе в спалнята, въздухът вътре беше спарен, настани ги до огъня. Езикът на Мистър Кернан беше пооздравял, беше станал доста по-мил. Той се седна в леглото, придръпвайки възглавничките, по лицето му се беше появила розовина. Извини се за бъркотията в стаята, но ги погледна някак гордо, като стар ветеран.

Дори не предполагаше, че е жертва на заговор, който бяха спретнали приятелите му — Мистър Цунингам, Мистър МакКой и Мистър Пауър. Бяха говорили за това със Мисис Кернан на долния етаж. Идеята беше основно на Пауър, но вдъхновението идеше от Цунингам. Мистър Кернан бил протестант навремето, но когато се оженил се прекръстил в католическата вяра. Не бил стъпвал в църква повече от двайсет години. Дори се беше отклонил от католицизма. Мистър Цунингам беше човека за тази работа. Беше по-възрастен от Мистър Пауър, негов колега. Самият той нямаше щастлив семеен живот. Хората го разбираха, беше се оженил за ужасна жена, пияница. Три пъти беше нареждал къща за нея и всеки път тя залагаше обзавеждането. Всеки го уважаваше. Горкият Мартин Цунингам. Беше честен чувствителен мъж, образован и интелигентен. Познаваше хората, имаше дълъг опит в полицейската служба и дълбока човешка философия. Приятелите му вярваха и казваха, че прилича на Шекспир.

Когато планът беше разкрит на Мисис Кернан, тя каза:

— Оставям всичко във вашите ръце, Цунингам.

След четвърт век семеен живот й бяха останали много малко илюзии. За нея религията беше навик и тя усещаше, че мъж на годините на съпруга й не може да се промени много. Все пак видя нещо съдбовно в инцидента, каза на джентълмените, че езикът на Мистър Кернан не може да бъде спрян. Обаче, Мистър Цунингам беше способен човек, а религията си беше религия. Срамът можеше да направи и нещо добре, или поне нямаше да навреди. Тя вярваше в тайните на сърцето. Вярата й свършваше в кухнята, но ако трябваше щеше да повярва и в банши и в Светия Дух.

Мъжете започнаха да говорят за злополуката. Мистър Цунингам каза, че е чувал за подобен случай. Един седемдесетгодишен мъж си бил отхапал езика по време на епилептичен пристъп, но после го зашили и не останал белег.

— Е, аз не съм на 70! — каза инвалидът.

— Боже опази! — каза Мистър Цунингам.

— Не те боли вече, нали? — попита Мистър МакКой.

Мистър МакКой беше тенор. Съпругата му, сопрано, все още обучаваше деца да свирят на пияно. Животът му не беше живот на човек с капаци, живееше за мига. Беше чиновник на гарата в Мидланд, раздаваше обяви за вестниците Ириш Таймс и Фрименс джърнал, работеше за една фирма за въглища, частен журналист, чиновник към помощник шерифа, а отскоро беше секретар на следователя. Новата му работа предизвикваше интерес към случая с Мистър Кернан.

— Боли? А, не много! Но така ми щипе гърлото! Сякаш някой го е драл! — каза Мистър Кернан.

— Това е от алкохола! — каза Цунингам.

— Не! Мисля, че се простудих в колата! Мисля, че там хванах нещо, флегмон или…

— Слуз! — каза Мистър МакКой.

— Като, че ли нещо ми се плъзга в гърлото, гадното нещо!

— Да, да, към гърдите!

Той изгледа Мистър Цунингам и Мистър Пауър предизвикателно. Мистър Цунингам кимна, а Пауър каза:

— А, добре, всичко е добре, ако свършва добре!

— Много ти благодаря, стари приятелю! — каза инвалидът.

Мистър Пауър поклати глава.

— Онези две момчета, с които бях…

— С кого си бил? — попита Цунингам.

— С едно хлапе. Не му знам името. По дяволите, как се казваше? Нисичко с руса коса…

— И с кой друг?

— Харфорд.

— Хм! — каза Цунингам.

След тази забележка последва тишина. Всички знаеха, че зад казаното стои някаква тайна, която само той знае. В този случай тази едносрична реплика говореше нещо. Мистър Харфорд беше от онази малка групичка, която напускаше града неделя след полунощ с идеята да посети някои от нощните клубове и публичните домове в предградията. Беше започнал кариерата си с мръсни финансови сделки, давайки малки суми на работниците като лихвар. После стана партньор на Мистър Голдберг в Наемна Банка Лифи. Беше много дебел и нисък джентълмен. Въпреки че на него така й не му беше ясна друга етика, освен еврейската, той се перчеше с познанията си по ирландски еврейски и илюминатски, разумният човек веднага разбираше какъв идиот е той. От време на време хората си спомняха и добрите му страни.

— Чудя се къде отиде той? — каза Мистър Кернан.

Надяваше се детайлите около инцидента да си останат неясни. Надяваше се, приятелите му да сметнат, че е станала някаква грешка, че Мистър Харфорд и той са се изгубили един друг. Но те, познавайки пиенето на Харфорд, замълчаха. Мистър Пауър каза:

— Всичко е добре, ако свърши добре!

Мистър Кернан промени темата.

— Имаше едно свястно хлапе, медик! — каза той. — Само то…

— Само то, да… — каза Пауър. — И случай от седем дни.

— Да, да! — каза Мистър Кенан, опитвайки се да си припомни. — А, да сега си спомням, че дойде й един полицай. Добро хлапе изглеждаше. Ама как се е случило това, все пак?

— Ми стана така, че си се претрепал, Том. — каза сериозно Мистър Цунингам.

— Така си е! — каза Мистър Кернан, със същата сериозност.

— Надявам се, че си се оправил с полицая, Джак? — каза Мистър МакКой.

Мистър Пауър не харесваше християнското си име. Не беше праволинеен човек, но не можеше да забрави какъв кръстоносен поход беше направил МакКой и колко пари му трябваха, за да накара Мисис

Вы читаете Грация
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату