сякаш Прокламацията за освобождаване на робите никога не се е появявала.
— Сигурно си много щастлив, че е така — изрече горчиво тя.
Рейд спря внезапно. Очите му блестяха.
— А сега защо ме осъждаш? Лошото ти мнение за мен ме изморява, Грейс.
Тя се изчерви.
— Теб не те е грижа за несправедливостите, с които се сблъскват тези бедни хора. Не те е грижа дали те още са роби и дали са ги закрепостили към предишното късче земя и към предишния господар — в края на краищата ти си се бил за добрия стар Юг! Как бих могла да се надявам, че ще те превъзпитам!
Изражението на лицето на Рейд бе разярено.
— Ще ви разкажа всичко така, както беше, госпожо. Да, аз се бих за Юга и се гордея с това. Ако трябва да почна всичко отново и да се изправя срещу кръвта и смъртта, срещу всички разрушения и осакатявания, няма да се поколебая и за миг! Аз съм тексасец, Грейс, и ще вляза в бой за Тексас, без да се страхувам и без да се съмнявам в правотата си. Сражавах се за правото да издаваме наши собствени закони и да градим наше собствено бъдеще, а не от Север да идват някакви пришълци политици, които да ни казват какво да правим! В моето семейство никой никога не е притежавал роби. Майка ми е англичанка и е запалена аболюционистка. Такъв е и баща ми. Всички отраснахме с вярата, че е грях едно човешко същество да притежава друго човешко същество. Но преди войната имахме правото сами да решаваме дали да притежаваме роби или не, и ние се сражавахме за това право през войната. Може и да сме загубили войната, Грейс, но не и гордостта си! Гордея се с това, че съм тексасец. Гордея се с това, че съм южняк! Изобщо не си въобразявайте ще ме разубедиш да вярвам във всичко това!
— Гордееш ли се от начина, по който нощните ездачи тероризират този град? — попита тихо тя.
В очите му блеснаха искри.
— Да не би да мислиш, че имам нещо общо с тях?
— Да!
Той се втренчи едновременно недоверчиво и вбесено в нея.
— Не искам да кажа, че си един от тези ужасни хора — извика тя. — Това, което твърдя, е, че ги подпомагаш, щом не се опитваш да спреш тях, Форд и дискриминацията! Твоето бездействие е помощ за тях!
Той реши да се отърве от нея.
— Върви си вкъщи, Грейс. И задръж за себе си щуравите си идеи. Имам да уредя нещо с Форд, но то е лично.
Те свиха зад ъгъла и излязоха на Главната улица. Рейд изкачи с големи крачки стъпалата на затвора. Грейс се завъртя неспокойно на входа. Форд седеше зад едно бюро в средата на стаята.
— Явно не си взел думите ми на сериозно — каза тихо Рейд.
Грейс виждаше само гърба му. Той се бе навел заплашително над Форд. Но тя виждаше и шерифа. Той изобщо не се смути.
Шерифът изплю невъзмутимо на пода малко тютюн. След това се усмихна беззвучно на Рейд.
— А за какво си говорихме, момко?
— Вчера нападнаха мис О’Рурк. Или си забравил?
— Не съм забравил, момко.
— А на мен ми се струва, че си забравил — каза провлечено Рейд.
— Не съм. Зная как да си върша работата. Тези моряци просто изчезнаха. Мисля, че корабът им е отплувал — той се подсмихна злорадо.
— По-добре се помоли на бога — посъветва го Рейд — това да се окаже истина.
— Треперя от страх, момко. И какво ще направиш, ако не е вярно?
— Ще разбереш — каза Рейд. — Не се безпокой за това.
Смехът на Форд ги последва, докато излизаха навън. Грейс вгледа в лицето на Рейд. Той беше наистина ядосан, но видимо се въздържаше да даде външен израз на гнева си. Грейс трябваше да се чувства щастлива от това, че е сполучила да го насъска срещу Форд, но не се радваше. Имаше лошо предчувствие.
— Върви си вкъщи, Грейс — каза Рейд, без да гледа към нея. Стъпките му бяха уверени и решителни.
Грейс не беше толкова глупава, че да почне да му противоречи точно сега. Тя забави покорно крачките си и спря да върви. Не откъсваше поглед от непреклонния му гръб.
— Какво ще правиш сега? — извика тя след него. Не получи отговор.
— Рейд! Къде отиваш?
— А ти къде мислиш, по дяволите — тросна й се грубо той. — Ще обиколя крайбрежието. И дори не помисляй да идваш с мен.
— Може би Форд каза истината! — извика тя. Безпокоеше се неговата сигурност. — Може би наистина са напуснали града!
Скръсти здраво ръце на гърдите си и се загледа след него, докато той не зави зад завоя и не изчезна от погледа й. — О, какво правих!
13
На следващия ден десетина членки на християнското дружество на въздържателите в Начез се стекоха пред отворения вход на бара „Черната пета“.
Грейс, която неотдавна бе избрана за президент, имаше честта да стои начело на групата. Сара Белели и Марта Граймс стояха отстрани до нея. На Грейс й бе трудно да се съсредоточи върху това мероприятие. Рейд не се появи в пансиона на Хариет снощи. Тя едва не обезумя от тревога, когато обитателите на къщата се прибраха, за да пренощуват. Чувстваше се като глупачка, но остана в тъмната гостна да го чака.
Той се появи точно тогава, когато Грейс се опитваше да се убеди, че страхът й е оправдан и че тя би се уплашила за всеки, който е решил да поеме закона в ръцете си на онова диво крайбрежие. Беше полунощ, но той не очакваше, че ще я завари, а тя беше будна и стоеше в тревожно очакване. Едва след като той изчезна нагоре по стълбите към втория етаж и престанаха да се чуват стъпки, тя се качи в своята стая.
Той не слезе за закуска. Грейс предположи, че той ще спи до късно. Добре го разбираше, защото самата тя беше изтощена. Но още се тревожеше. Искаше да разбере какво се е случило.
Дали е намерил моряците? Напук на всичко й се искаше моряците да са напуснали града и Форд да е казал истината.
Сега Грейс оглеждаше претъпкания бар. Беше доволна, че избраха да дойдат тук в събота, когато заведението е пълно. Всички дами носеха брошури и книги с църковни химни. Гледаха с широко отворени очи луксозното обзавеждане, огромните бляскави полилеи и внушителните вентилатори на тавана. Подът беше от излъскан, блестящ дъб и бе покрит с яркоцветни персийски килими. Стените бяха облицовани с лъскав махагон. Грейс се изненада не по-малко от спътничките си от елегантния интериор на това заведение.
Висок мъж стана от една от масите за игра на карти и забърза към тях.
— Това е собственикът, Сам Патерсън — прошепна Сара в ухото й. — А онзи бик зад него сигурно е човекът, който не пуска изметта да влиза.
— Джентълмени — извика високо Грейс. — Джентълмени, моля ви да ми обърнете внимание!
От бара се носеше шум от разговори, пиянски смях и музика от едно елегантно пиано „Хайнрих“, което явно не подхождаше на атмосферата в заведението. Сам застана срещу тях и си заскуба бакенбардите.
— Дами, какво правите тук? Моля ви, не може да влизате тук, това не е прилично! — той беше смаян от появата им.
— Напротив, и можем, и ще влезем — увери го приветливо Грейс. Клиентите наоколо не й обръщаха внимание и играеха на карти, пиеха и разговаряха. Все пак няколко посетители, които седяха на предните маси, се обърнаха и я зяпнаха недоумяващо.
— Ето го моя Бенджамин — извика Бет Фъргюсън.
Бенджамин, чиито очи едва не бяха изхвръкнали от изненада при вида им, почервеня и се наведе бързо.
