Тя кръстоса погледа си с неговия. Той не се перчеше. Говореше истината или поне това, което смяташе за истина. Това я разтревожи. Или я изпълни с трепет?
— Този път няма да успееш — заяви уверено тя.
Усмивката му блесна като светкавица на лицето му.
— Пак ли ме предизвикваш? Не се ли отучи?
— Не те предизвиквам — отвърна тя по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Просто констатирам факта.
Той се засмя. Плъзна се надолу и застана прав.
— Е, добре. Да обсъдим, без да бързаме, това, за което си дошла. Хвана я за ръката.
— Къде отиваме? — попита тя с лек ужас и известна възбуда, когато си спомни за часовете, които бяха прекарали заедно вчера.
— Имам изненада за теб — каза бодро Рейд. — И ако тя не ти хареса, обещавам да те върна веднага.
Тя прехапа устни и го погледна неуверено, докато слизаха на долния етаж.
— Каква е изненадата? — чувстваше се почти като шестгодишно дете на Бъдни вечер.
— Ако ти кажа предварително, няма да има изненада — той я тупна леко по изгорелия от слънцето нос. — Боли ли? Виждам, че днес носиш шапка.
— Наболява малко.
— Ще ти дам един мехлем — каза Рейд и я улови за ръката. Вече вървяха по улицата.
— Рейд — прошепна Грейс и се огледа. — Всички ни гледат!
Той се усмихна.
— Не ми ли е позволено да ухажвам дамата на сърцето си?
До този миг сърцето й се носеше на крилете на радостта. А в следващия я обля вълна на дълбоко разочарование. Той си играеше своите игри. Не я ухажваше. Искаше да му стане любовница. Това стана ясно още вчера. Дръпна ръката си. Той я изгледа насмешливо.
Продължиха да крачат мълчаливо.
— Какво има, Грейс? — попита най-накрая Рейд.
— Нищо.
Той я поведе по една тиха улица. Къщите края нея стигаха до там, откъдето пред погледа се появяваше река Мисисипи. Улицата свърши. Рейд я хвана за ръката.
— Къде отиваме?
Той не й отговори, а само й се усмихна очарователно. Не пусна ръката й, но този път Грейс не протестира. Пътеката до брега беше камениста и неравна. Изпита благодарност към Рейд за това, че й помогна.
Мисисипи се плискаше край песъчливия бряг. Очите на Грейс се отвориха широко от изненада, защото на брега бе изтеглен един дълъг сал. Видя, че в него има рибарски въдици, ведра, кошче и одеяло.
— Какво значи всичко това?
— Ти каза, че ловенето на риба ти изглежда приятно — намигна й той.
Тя сложи ръка над сърцето си, което подскачаше неудържимо.
— О, така е, наистина, но, Рейд, какво си намислил?
— Да идем за риба, разбира се.
— Не мога.
Той се засмя беззвучно.
— Защо не можеш?
— Ами — просто така не се прави.
Той изсумтя.
— Хайде, Грейси, седни на онзи пън и си свали обувките.
Тя го гледаше изумено.
— Какво?
Самият Рейд вече седеше и смъкваше с очевидно удоволствие високите си ботуши.
— Хайде. Какво чакаш?
Тя не помръдваше. Това беше невероятно! Гледаше как се появяват босите му пети и глезени. Той си нави панталоните чак до колената. Тя се загледа в краката му, в твърдата, мускулеста извивка на прасеца. Затвори си очите, за да не го вижда.
— Добре — каза той, сне сакото си и го захвърли небрежно на земята. Там се озова и жилетката. — Не си сваляй обувките. Все ми е едно. — Той си нави ръкавите на ризата до лактите и й се усмихна лъчезарно. — След вас, мадам.
Тя погледна сала и тихата река, която течеше покрай тях. О, струваше й се толкова хубаво! Но…
— Рейд, просто не знам.
— Винаги мога да те отвлека — закачи я той.
— Добре, ще дойда — реши тя в същия миг.
Той сложи цялото им снаряжение на сала и опъна одеялото в единия край. Започна да спуска сала във водата. Мускулите на раменете и гърба му се издуха, докато той го буташе по пясъка. Хълбоците му също се стегнаха и изпънаха, докато салът не се хлъзна в реката. Грейс се загледа настрани. Сети се със закъснение, че трябваше да направи това по-рано. Салът заплува на място. Задържаше го въжето, с което бе завързан за едно дърво на брега. Рейд нагази във водата.
— Много добре — каза той и посегна към нея.
Беше твърде късно, когато тя изкрещя в знак на протест. Вече се намираше високо в ръцете му.
— Какво правиш?
— Ти не си събу обувките — заяви той. Устата му се намираше до ухото й, когато той прецапа през водата до сала.
Тя неусетно се притисна до него.
— Не мисля…
— Хъм — каза той, а устните му докосваха леко слепоочието й. — Приятно ми е, че не си свали обувките, Грейс.
Преди да получи някакъв отговор, той я стисна още по-силно. Цялото й същество се изпълни с неговия аромат, допир и глас. Той я пусна на сала. Тя го държеше здраво, докато салът се клатушкаше неустойчиво.
— По-добре стой на колене — посъветва я той. Грейс така и направи, и се хвана здраво за дъските. Усмивката му беше сърдечна, а трапчинките — дълбоки. Когато той се втурна към брега, я обзе паника.
— Къде отиваш?
Да отвържа сала от брега — каза той. Панталоните му се бяха намокрили, както и ризата, която бе прилепнала за твърдото му тяло. Но той сякаш не забелязваше това. Грейс се премести предпазливо в седящо положение, след като той отвърза сала и притича до нея. Водата опръска роклята й, но тя се усмихваше. Той блъсна сала навътре в реката, а след като течението ги подхвана, и той се качи на него. Салът се клатушкаше подозрително и за миг Грейс се уплаши, че ще падне в реката. Но след това той заплува напред и тя си отдъхна. Рейд се беше отпуснат до нея. Намираше се толкова близо, че босият му крак докосваше глезена й. Водата по лицето му искреше.
— Е? Как ти се струва?
Тя се огледа и се усмихна. Те се носеха покрай къщи, ливади и пасящ добитък. Грейс вдигна лицето си към слънцето и вдъхна от околните аромати. Следобедът беше удивително прохладен и благоуханен.
— На какво ми мирише?
— На крави.
Тя го смушка с лакът, защото не се долавяше и най-лекия полъх на тор. Той се засмя.
— Не, наистина. Кажи ми.
— На орлови нокти. Пробвала ли си някога орлови нокти?
— Орловите нокти не стават за ядене!
— Така ли? Ще видиш.
Тя го погледна недоверчиво.
