— И Грейс ли е тук?
— Да. Домът ми е по-наблизо и затова ви докараха тук. — Хариет се протегна и го пипна по челото. — Нямаш треска. Лекарят казва, че си здрав като бик, но трябва да останеш цяла седмица на легло, защото имаш цицина на главата.
Той направи унила гримаса.
— Добре ли е Грейс?
— Ще и остане някоя и друга драскотина.
Лицето му се изкриви от гняв.
— Тя е добре — успокои го Хариет. — А можеше да бъде много, много по-зле.
Нямаше защо да му го казва.
— Искам да я видя.
— Няма да ставаш от леглото.
— Трябва да я видя — каза отново Рейд и се опита да седне. Успя само поради ината си.
— Ако се наложи, ще те обърна и ще те напляскам отзад — заяви Хариет. — Ще останеш в леглото, както нареди лекарят.
Рейд трябваше да се усмихне съвсем леко.
— Мирувай, Хариет — каза той, без да има сили да й се съпротивлява. — Просто умирам да й хвърля един поглед.
— О — каза Хариет, но с усмивка. — Ти си неудържим. Как ли се е справяла майка ти с теб?
Широка усмивка разкри зъбите му.
— Доколкото си спомням, създавах й доста главоболия.
— Рейд — Хариет смени тона си и стана сериозна. — Те изгориха църквата на цветнокожите.
— Кога?
По някое време снощи. Той се разгневи силно.
— Знае ли Грейс?
— Никой не й е казвал. Алън и аз решихме, че й стигат толкова неприятности. Сега не му е времето да й съобщаваме още лоши новини.
При споменаването на Алън, Рейд си го представи как той СИ прекарва времето заедно с Грейс, докато тя се възстановява. Въпреки усилията си веднага почувства лек пристъп на ревност, но друго, по-силно чувство го измести.
— Когато видиш Алън, ще го помолиш ли да се отбие при мен?
— Закъсня — каза Алън от входа. — Вече съм тук.
Рейд погледна право в него.
— Как е Грейс?
— Тя се събуди току-що — каза Алън. Той погледна Хариет. — Каза ли му останалото?
Хариет поклати глава.
— Останалото от какво?
Алън направи гримаса.
— Онзи моряк Ейбъл Смит е мъртъв.
— Какво е станало? — запита Рейд. Скулите му се изопнаха.
— Самоубийство според Форд.
Рейд изруга. Загледа се мрачно в крака на леглото. Смит беше мъртъв. Не вярваше на ушите си. Рейд беше абсолютно сигурен, че човекът не се е самоубил. Нямаше защо да го прави. Форд наистина ли смяташе, че ще се измъкне по този начин и че Рейд сега ще отстъпи? Ако е така, скоро ще разбере, че е сбъркал. Рейд възнамеряваше да следи отблизо всяко негово действие.
— Как е Грейс всъщност?
— Уморена е и все още е малко нервна. Зашеметена е от преживяното — той замълча. Не намери сили да съобщи на този мъж, когото уважаваше, но и комуто завиждаше, че тя е питала за него.
Рейд изруга. След това погледна Алън.
— Искам да ти благодаря. На теб и на Джордж. Ако не бяхте дошли… — гласът му заглъхна. Обзе го чувство за вина. Не сполучи да помогне на Грейс, когато тя имаше най-голяма нужда от него. Фарис и Кенеди бяха героите, не той.
— Няма защо да ми благодариш — каза Алън. — Знаеш колко много обичам Грейс и колко държа на държавното образование. Но ако не беше Фарис, нямаше да разбера какво става.
— Все пак — настоя упорито Рийд, — ти едва си се възстановил от неотдавнашния побой. Благодаря ти.
Алън кимна рязко.
Погледът на Рейд го пронизваше.
— Знаеше ли, че тя преподава?
— Да. — Въпреки че видя разгневеното изражение на Рейд, Алън продължи. — Опитах се за я спра, но ти познаваш Грейс. Когато си науми нещо, никой не може да я спре. Тя ме накара да обещая, че няма да ти казвам.
Рейд изруга.
— Разкажи ми всичко, Алън. Искам да знам всичко, което е станало, докато ме нямаше.
— Грейс… — смъмри я Хариет.
Грейс изгледа решително Хариет, а после устреми поглед покрай нея към Рейд, който спеше на леглото. Лицето му беше загубило обичайния си цвят, бе прекалено бледен. Тя се втрещи. Забърза към него. Седна на ръба на леглото, до бедрото му. И без да се интересува дали някой я гледа, го погали по бузата и по гъстата коса. Той се размърда леко.
Сърцето й се сви. Той беше най-храбрият мъж, когото познаваше. Сведе лицето си и го целуна нежно по устните.
Гледаше как клепките му примигват, ъгълчетата на устата му се извиват в лека усмивка, а лицето му се обръща към нея. Той примижа.
— Грейс?
— Тук съм — промълви тя и докосна отново бузата му. Той изпълни с лицето си дланта й и затвори очи. Когато ги отвори, сънливостта вече бе изчезнала от погледа му.
— Добре ли си?
— Аз ли? — Тя опита да се засмее тихо, но не успя. — Добре съм. За теб се безпокоя, не за себе си.
Погледът му стана строг.
— Можеха да те убият.
— Не мислеха да ме убиват — изрече тя с цялото си спокойствие, на което беше способна.
— По дяволите — извика той, посегна и сграбчи ръката й. Движението го накара да потрепери от болка, но я стискаше сякаш със стоманени пръсти. — Ти ме излъга, Грейс!
— Прости ми. — Тя потрепери и го погали отново по косата. — Много съжалявам! — Личеше й, че страда.
Реакцията й като че ли смекчи гнева му.
— Как можа да ме излъжеш?
— Много ми беше трудно — изрече глухо тя. В очите й блеснаха сълзи.
Той затвори очи, като я видя, че тя му отстъпва.
— О, Рейд — извика тя и го прегърна силно. — Заради мен едва не те убиха.
„По-късно“, помисли си той, докато я държеше внимателно в прегръдките си. „Ще намерим изход от този проблем по-късно.“ Засега му стигаше, че са живи и са заедно.
Няколко дни по-късно Рейд лежеше в кревата и се изтягаше.
Чу стъпки и мигновено легна по очи, отвърна лицето си от вратата и затвори очи. Още в първия миг се досети, че стъпките са на Грейс. Усмихна се, когато чу, че вратата се отваря, но изличи веднага усмивката от лицето си.
— Рейд? — Гласът й бе колеблив, сякаш не е сигурна дали иска да го събуди.
