— Не — отвърна възмутено Моли. — Беше много учтив. Държеше се като истински джентълмен.
— Не си ли чувала какво се говори за него? Знам, че майка ти се стреми да ти спести неприятните истории, но…
— Чувала съм — отвърна Моли, а възрастната жена постави треперещата си ръка върху ръката на Моли. — Но това са просто приказки, бабо. Клюки, скандални истории.
— Но са верни. — Баба Кинкейд седна на стола до масата, като продължи да държи здраво ръката на Моли. — Познавах Джийн, майка й и баба й. Изминаха седем години от онази ужасна нощ. Когато това се случи, ти беше малка, а баща ти не искаше да научаваш за тези неща. Семейството на Джийн напусна Кингспорт скоро след като тя умря, затова много лесно бе да се забрави какво се случи. Бедната Джийн. Не можем да позволим истината да умре с нея.
— Никой не знае каква е истината — отвърна Моли.
— Защо една жена ще се самоубива в първата си брачна нощ? — прошепна баба Кинкейд. — Когато Джийн се хвърли от онази скала, все още бе с нощницата си, като че ли бе избягала право от спалнята. Някои казват, че Улф Тревелиън не е докарал жена си до самоубийство, а сам я е хвърлил от скалата. Никога няма да узнаем как точно е умряла Джийн, но със сигурност знаем, че Улф Тревелиън е отговорен за смъртта й.
Моли разбираше, че е по-добре да замълчи, отколкото да спори с баба си.
— Тогава сигурно е бил много млад. Винаги съм си мислила, че е по-възрастен, но след като го видях, разбрах, че не би могъл да е на повече от тридесет.
— Когато се случи трагедията, Улф беше на двадесет и четири години, пет години по-голям от Джийн. Да, наистина беше много млад тогава, но това не го прави по-малко виновен.
Моли искаше да увери баба си, че Улф Тревелиън не е толкова лош. Ако беше така, трябваше да разбере, би го почувствала, но от човека, който я бе срещнал в гората, не се излъчваше никаква опасност.
— Ела да се нахраниш — каза Моли. — Не трябва да водим такъв разговор, щом това те разстройва.
— Не съм разстроена.
Моли знаеше, че баба й не казва истината. Гласът на възрастната жена я издаваше, тъй като потреперваше леко.
— Моли, скъпа — тънките старчески пръсти се сключиха около китката на Моли. — Не трябва повече да използваш пътечката през гората. Майка ти беше права, а аз сгреших, като те окуражавах. Господи, ако нещо ти се случи, никога няма да си го простя. — Баба Кинкейд отново обърна поглед към небето. — Трябва да ми обещаеш.
Моли се поколеба. Бе прекарала само няколко минути в компанията на Улф Тревелиън, но без съмнение това бяха най-вълнуващите минути в живота й. Затова не можеше да даде на баба си обещание, което почти веднага след това щеше да наруши.
— Обещавам ти — започна тя внимателно, — че няма да се излагам на опасност. Господи — добави Моли бързо. — А ти какво ще правиш без мен? Ще бъдеш принудена да се преместиш в града и да живееш с майка ми, така и двете ще сте нещастни от това съжителство, а и съседите ще започнат да се оплакват — от виковете и от шума от тенджерите и тиганите, които ще започнат да хвърчат из къщи.
— Обещаваш ли ми? — баба Кинкейд я погледна подозрително.
— Обещавам — заяви тържествено Моли. Нямаше да се изложи на опасност, като преминава през гората. Улф й бе казал, че вероятно няма да се видят отново, а дори и ако дойдеше… ако дойдеше, нямаше да й стори нищо лошо. Моли беше сигурна в това, както бе сигурна, че собствената й баба не би й сторила зло.
— А сега започвай да се храниш — подкани отново тя възрастната жена, която в последно време бе отслабнала много. — Аз сама изпекох този хляб вчера вечерта. Разбира се, той не е толкова хубав като този на майка, но мисля, че ще останеш доволна.
Баба й си отчупи парченце хляб и Моли знаеше, че независимо какъв бе вкусът му, винаги щеше да получи похвала за уменията си.
През останалата част от деня Улф броди из гората, която разделяше фамилния му дом от Кингспорт. Не успя да улови никакъв дивеч, но това нямаше значение, защото единственото, което искаше, бе да бъде сам, да остане известно време потопен в тихото спокойствие на гората.
Ню Йорк сити му бе омръзнал до смърт, с течение на времето му бе станало все по-трудно да се връща често в къщата си в Мейн. Работата му изискваше все повече време, а и светските ангажименти като че ли никога нямаха край. В Ню Йорк скандалът, свързан с брака му и ужасните събития от сватбената нощ преди седем години, беше отшумял. Обаче не бе забравен напълно. Понякога историите, които се разказваха за него, придаваха на Улф някакво мистериозно очарование. Лошата му репутация привличаше някои жени, обикновено глупави, хленчещи дами, които Улф презираше. Напоследък все повече отчаяни матрони направо се опитваха да напъхат дъщерите си в ръцете му.
Понякога му доставяше удоволствие да види как при появата му хората започваха да си шушукат, започваха да го обсъждат в частни домове, в бални зали, опушени библиотеки или в игрални домове. Тогава той нарочно преследваше нечия дъщеря, племенница или сестра само за да се наслади на шокираните изражения на останалите. Но удоволствието от тази игра не траеше дълго.
Нямаше нужда да подхранва слуховете в Кингспорт. През тези седем години не му се бе случвало да премине по улицата, без да се натъкне на хорското презрение. Жените се скупчваха и преминаваха на отсрещната страна на улицата, като не криеха страха си. Мъжете го проследяваха с очи, а в погледите им се четеше нескрита заплаха. Когато пребиваваше във фамилната къща, която поддържаше, въпреки че бе последният от семейство Тревелиън, той оставаше там или бродеше в гората около къщата. Нямаше причина да ходи в градчето и да става свидетел отново на същата реакция на хората.
Улф бе свикнал с тяхното презрение, дори го очакваше. Големият, лош Улф Тревелиън, който или беше убил жена си, като я бе хвърлил от скалата, защото не е могла да оправдае очакванията му в сватбената нощ, или я бе довел до самоубийство, като я бе изхвърлил от спалнята им, а тя бе предпочела смъртта пред живота като негова жена.
Беше ли се опитал да се защити преди много време? Изглежда беше, но без никакъв успех. Много скоро бе разбрал, че не може да се бори срещу общественото мнение. Пред себе си имаше две възможности — цял живот да се извинява и оправдава за онази нощ или да приеме репутацията си и дори да я използва в своя полза. А Улф не бе човек, който се извиняваше лесно.
Изненада се, когато срещна момичето с червената пелерина на тясната пътечка в гората. Във всеки случай бе невъзможно да отминеш и да не забележиш Моли Кинкейд, но червената пелерина го бе заинтригувала, един необичаен цвят сред гората и колкото повече приближаваше до нея, гледката толкова повече го омайваше.
Помисли си, че всичко започна като игра. Имаше намерение да я изплаши малко, да види колко време ще й отнеме да осъзнае кой е той, колко време щеше да говори с него, преди да избяга ужасена по пътеката. Голямата къща и морето зад нея започваха да го отегчават, но все още не се чувстваше готов да се върне в Ню Йорк.
Но Моли изобщо не се бе изплашила. Нито когато го забеляза, нито по-късно, когато той й каза името си. Тя изглеждаше толкова невинна с тези големи сиви очи и непокорни червени къдрици, които бяха излезли от червената качулка на пелерината, но Улф знаеше добре, че една истински невинна девойка би избягала от него като от самия дявол.
Моли Кинкейд бе повече любопитна, отколкото изплашена, именно любопитството надделя над невинността й. Какви ли пороци притежаваше? Улф знаеше, че всеки има по някой порок. Склонност към пиене или комар. Може би суета или стремеж към пари или това, което може да се купи с тях. Може би стремеж към други, забранени удоволствия.
Улф добре познаваше всеки един от тези проблеми. Може би би било интересно да открие какъв общ порок имаха двамата с Моли Кинкейд. Може би ще бъде истински забавно да открие какъв недостатък притежаваше това момиче. Да поразузнае тук-там и да види какво ще излезе. С течение на годините Улф се бе убедил, че никой не можеше да бъде толкова откровен и безхитростен, както изглеждаше Моли.
