— Не съм я виждала. Бог да ни пази, наистина ли я няма?
В този миг Улф почувства как го обзема ужас. Няма я. Също като Джийн. Но Джийн бе открита съвсем скоро.
— Моли каза, че идва тук, трябваше да е тук още преди часове. Казах й да не се отклонява от пътя.
— Моли никога не се е вслушвала в съвети — отвърна тихо баба Кинкейд. — Мислиш ли… мислиш ли, че се е загубила? — Сестрата на Ларкин сложи успокоително ръка на рамото на възрастната жена.
По дяволите, наистина се беше загубила. Улф се отдалечи от вратата и извърна поглед към пътеката, където за пръв път бе видял Моли. Изгубена Господи, не можеше да преживее този кошмар отново.
— Ще я намеря! — каза Улф, като се запъти към гората.
— Почакай! — извика баба Кинкейд и Улф се закова на място. Обърна глава и видя старата жена да пристъпва бавно към него, като очевидно с мъка правеше всяка крачка. — Не можеш да го направиш сам. Гората е твърде голяма, а времето ти е малко.
Истина беше. Нямаше време. От тези думи кръвта се смръзна в жилите му. Още в този момент във въздуха се усещаше студ, а след като слънцето залезеше, щеше да стане наистина много студено. Една жена не можеше да оцелее в гората при такъв студ.
— Трябва да отидеш в града и да потърсиш помощ.
— Какво? — Улф впи поглед в старата жена. За пръв път в живота си не знаеше какво да прави.
— Отиди в Кингспорт, провери дали Моли не е променила решението си и не е отишла при Мери и след това събери група мъже да претърсите гората.
Думите на старата жена бяха силни, но гласът й леко потреперваше. Страх. Улф го разпозна, защото страхът се бе загнездил и в неговото сърце.
— Никой в града няма да ми помогне — отвърна тихо Улф. — Просто ще си загубя времето.
Той отново обърна поглед към гората и извика името й с всичката сила, на която бяха способни дробовете му. Заслуша се тревожно в ехото на собствения си глас и с напрежение зачака някакъв отговор.
Такъв не последва. Нищо.
Сърцето му подсказваше да се втурне напред, да навлезе в гората и да не излезе оттам без жена си… искаше да я вземе в прегръдките си, искаше да й се разкрещи защо не го бе послушала, и се бе отделила от пътя, искаше да й каже, че я обича. Това бе самата истина.
Обичаше я толкова много, че чак се плашеше от този факт. Че щеше да умре, ако я загубеше.
Но една друга част от размътения му мозък му казваше, че баба Кинкейд беше права. Гората се простираше на мили разстояние и до този момент Моли можеше да е достигнала непредвидено далеч.
Не можеше да свърши това сам.
Улф разбърза коня си и скочи на седлото.
— Ако Моли се появи тук, кажи й да остане — каза той.
— Добре.
Старата жена погледна с очакване към него. Всичките й надежди за безопасността на Моли бяха в неговите ръце.
— Ако Моли се появи тук, кажи й, че аз… — Улф преглътна признанието си. Все още не можеше да си наложи да изрече думите на обич. — Няма значение. Сам ще й кажа.
Двадесет и втора глава
Моли трябваше да стигне къщата на баба си още преди часове. За пръв път, откакто разбра, че се е загубила, Моли се изплаши. Всичко наоколо й бе непознато, не бе преминала нито покрай пътеката, нито покрай потока на Улф.
Като въздъхна дълбоко, Моли се отпусна на земята и взе това, което й бе останало от кейка и лимонадата. Бе вече изяла половината от храната, след като бе разбрала, че не знае изобщо къде се намира. Лимонадата бе прясна и сладка, кейкът бе чудесен.
Наистина ли ставаше по-студено? Моли се уви в наметката си, облегна се на грубия ствол на едно дърво и присви колене до гърдите си. Трябваше да намери начин да излезе от гората, преди да настъпи нощта.
Моли потръпна, повече от страх, отколкото от студ. Баба Кинкейд не я очакваше, а Улф нямаше да се сети за нея, докато не стане прекалено късно. Дори тогава той сигурно ще си помисли, че тя е решила да остане при баба си.
Два пъти бе имала нужда от него, а той и двата пъти не беше при нея. След възмутителното държание на Фостър, за което сега знаеше, че Улф е отговорен, всичко, което бе искала, бе съпругът й да я подържи в прегръдките си. Тя го бе открила с Адел. Въпреки че тогава не й бе изневерил в буквалния смисъл на думата, той я бе предал по друг начин.
Следващия път, след като Робърт Хътън й бе направил предложението си, Моли веднага бе отишла да търси съпруга си и бе открила, че той си е отишъл. Когато тя имаше нужда от утеха, Улф не се мяркаше никъде, тогава защо — дори и в най-необузданите си фантазии — очакваше той сега да я търси?
Моли разбираше, че сама трябваше да намери пътя за вкъщи.
— Е, мъничък Улф — каза тя, като погали с ръка корема си. — Само в каква каша попадна майка ти!
Моли вече бе решила, че ако детето е момче, щеше да го нарече на баща му. Ако беше момиче, предпочиташе името Ванора, името на бабата, която детето никога нямаше да познава.
Вината бе изцяло нейна. Ако бе казала на Улф за бебето, той никога нямаше да й разреши да тръгне пеша. Ако не му бе забранила да я последва, със сигурност сега нямаше да се намира самичка насред гората.
Въпреки ужасния навик на Улф да липсва точно тогава, когато имаше нужда от него, в някои случаи той наистина бе много загрижен. Разбира се, само след миг можеше да придобие онова студено изражение, като я караше да се чуди дали изобщо се интересува от нея.
Моли отхапа парче кейк, след това отпи глътка от лимонадата. Въпреки че все още бе гладна, уви останалия кейк и го върна в кошницата. Не знаеше колко време ще остане в гората.
Стана твърде студено и Моли не можеше да стои повече неподвижно, затова се изправи и се огледа наоколо. Около нея имаше само борове, сенки и ниски храсти. Всичко изглеждаше едно и също.
— Накъде сега, мъничък Улф? — попита тихо тя и пое напосоки.
Лицето на Мери Хенсън отразяваше като огледало чувствата й, точно като лицето на Моли. Улф забеляза изненаданото й изражение, когато отвори вратата, за миг в очите й проблесна страх и после се изгуби: подозрението, което жената не бе в състояние да прикрие.
— Моли тук ли е? — попита мрачно Улф. Не искаше да звучи толкова дяволски изплашен и несигурен.
— Не. — Мери отстъпи назад и покани Улф да влезе.
— Мисля… знам, че Моли се е изгубила. В гората, някъде между Ванора Пойнт и къщата на баба й.
Мери вдигна изумено вежди, но изобщо не изглеждаше разтревожена.
— Е, може би това ще я научи да не се отклонява от пътя.
Улф изпита желание да разтърси жената, но само стисна силно юмруци и си наложи да запази спокойствие.
— Не разбирате ли? Тя се е изгубила!
Улф не искаше да крещи, но всичко в малката къща започна да вибрира от гласа му и Мери се отдръпна уплашено назад.
— Значи просто ще трябва да я откриете — отвърна тя тихо.
Ето откъде Моли бе наследила своята искреност и откритост, вярата, че всичко ще се нареди добре. Улф разбираше, че това бе напълно погрешно. В живота нещата рядко се нареждаха добре.
Нямаше желание да стои тук и да изброява всички опасности, които заплашваха Моли, ако останеше в гората след залез-слънце. Мислено постоянно си ги повтаряше и не можеше да се измъчва още повече, като ги изрече гласно.
