Блерик и Фен, единият на кафяв кон, другият — на черен, го изгледаха почти толкова студено, колкото бяха гледали Мусенджи. Те май продължаваха да подозират, че има нещо общо с онова, което се беше случило с Джолайн. Мат си помисли дали да не каже на Фен, че тая грива на темето му стои нелепо. Фен помръдна в седлото и погали с ръка дръжката на меча си. Май беше по-добре да не му го казва.
— И не забравяйте какво ви казах — тъкмо казваше Джолайн на Бетамин и Сета и им размахваше заканително пръст. Тъмнокафявият й кон приличаше на боен, но не беше. Биваше го за бърз бяг, но духът му беше мек като прясно сирене. — Само да сте си помислили за прегръщане на сайдар, ще съжалите.
Теслин изсумтя кисело, потупа по шията кафявата си кобила с бяла муцуна, много по-буйно животно от коня на Джолайн, и заговори небрежно, сякаш на въздуха:
— Тя нали ми учи дивачки, очаква от тях да се държат прилично, дори когато я не виждат. А може би си мисли, че Кулата ще приеме дърти новачки. — По бузите на Джолайн избиха червени петна, но тя се изправи в седлото си, без дума да каже. Както обикновено, щом двете се сдърпваха, Едесина се съсредоточаваше върху нещо друго: в случая заизтупва въображаема прах от полите си. Толкова напрежение, че да се задави човек.
Изведнъж от дърветата в другия край на моравата се заизливаха конници, порой, който се разля в цяло езеро от увенчани със стомана пики, щом мъжете дръпнаха юздите, явно изненадани от гледката пред тях. Хм, изтощените коне не бяха толкова много, колкото се беше надявал Мат. Той извади далекогледа от калъфа и го вдигна пред окото си. Тарабонците се открояваха лесно, с металните забрала, скриващи лицата им до очите, но останалите носеха всякакви видове шлемове, кръгли и конични, с лицеви предпазители или открити. Успя да зърне дори няколко ръбести тайренски шлема, макар това да не означаваше непременно, че между нападателите има и тайренци. Повечето просто носеха каквато броня са намерили. „Не мислете — помисли си той. — Жената е тука. Стоте хиляди златни корони ви чакат. Проклятие, не мис…“
Отдалече прозвуча тънък пронизителен зов на сеанчански рог и конниците настъпиха ходом, разпръснаха се от двете страни, за да заобиколят насипа.
— Разгъвай знамето, Макол — заповяда Мат. Проклетите му пръчове, мислеха си, че са дошли да убият Тюон, така ли? — Този път ще ги оставим да разберат кой ги убива. Мандевин, поеми командата.
Мандевин обърна коня си и извика:
— Готови!
Подофицерите и знаменосците заповтаряха командата по фронта.
Макол смъкна кожения калъф, върза го грижливо за седлото и знамето заплющя под напора на вятъра — бял квадрат в червена рамка с голяма разтворена червена длан в средата, а под нея, извезани с червено — думите:
— Готова ли си, Алудра? — извика Мат.
— Разбира се, че съм готова — сопна се тя. — Съжалявам само, че ми ги няма драконите! — Мусенджи измести поглед към нея. Огън да я изгори, трябваше да си държи езика зад зъбите! Мат държеше тия дракони да шашнат сеанчанците, щом се сблъскат с тях за първи път.
На хиляда и двеста крачки от насипа редиците пикосонци подкараха в лек тръс, а на шестстотин преминаха в галоп, но не толкова силен, колкото трябваше. Конете им все пак вече бяха уморени след дългия бяг. Препускаха тромаво. Нито една от пиките все още не се беше снишила. Щяха да се снишат в последните стотина разтега. По някои бяха навързани ленти и вятърът ги развяваше: тук червено, там — букет от зелено или синьо. Можеше да са цветовете на един или друг Дом или отличителни знаци на наемническите отряди. И всички тези копита вдигаха шум като далечен гръмотевичен тътен.
— Алудра! — изрева Мат, без да поглежда назад. Последва кух кънтеж и въздухът замириса на сяра, щом изстрелващата тръба отпрати нагоре нощното цвете — то изтрещя и разцъфна в небето в кълбо от червени искри. Някои от препускащите конници взеха удивено да го сочат. Никой не погледна назад и не видя Талманес, който вече извеждаше от гората под езерото трите знамена конница. Бяха оставили пиките си при товарните животни, но всички бяха с лъкове. Развърнаха се в редица и подкараха, все по-силно, към прииждащите в галоп ездачи. Предната нощ конете им бяха изминали доста разстояние, но без да ги уморяват, а и бяха почивали цяла сутрин. Разстоянието между двете групи конници започна да намалява.
— Първи ред! — извика Мандевин, щом конниците се доближиха на четиристотин крачки. — Стреляй! — Във въздуха като тъмни резки изсвистяха над хиляда стоманени стрели. Първият ред мигновено се смъкна на колене, мъжете завъртяха лостовете на арбалетите, а вторият надигна оръжията. — Втори ред! — изрева Мандевин. — Стреляй! — Нови хиляда стрели изсвистяха срещу прииждащите конници.
От това разстояние стрелите не можеха да пробият гръдна броня въпреки върховете, пригодени точно за тази цел, но от седлата все пак западаха мъже. А конете… О, Светлина, горките коне. Падаха стотици коне, ритаха и цвилеха, мъчеха се да се вдигнат, събаряха други животни. Изхвърлени от гърбовете им ездачи се търкаляха по моравата и прииждащите зад тях конници ги тъпчеха.
— Трети ред! Стреляй! — изрева Мандевин и още докато този залп излиташе, първият ред се надигна. — Първи ред! — викна Мандевин. — Стреляй! — И още хиляда стрели изсвистяха. — Втори ред! Стреляй!
Не беше съвсем едностранна битка, разбира се. Някои от нападащите конници бяха захвърлили пиките си и бяха извадили лъкове. Сред редиците на стрелците с арбалети западаха стрели. Точната стрелба от препускащ в галоп кон не беше лесна работа, а и разстоянието в началото бе твърде голямо, за да е смъртоносна, но не един от стрелците вече се мъчеше да зареди оръжието си с дървена пръчка, щръкнала от ръката му. Насипът все пак предпазваше краката им. Твърде далече бяха нападателите, та стрелите им да убиват, освен ако на някой съвсем не му беше свършил късметът. Мат видя как един падна със стрела, забила се в окото му, друг — прободен в гърлото. Появиха се и други празнини в редовете. Напред затичаха войници да ги запълнят.
— Можете да се включите вече, Джолайн.
— Трети ред! Стреляй.
Айез Седай поклати раздразнено глава.
— Трябва да съм в опасност. Още не се чувствам застрашена. Теслин кимна. Гледаше атаката, все едно че беше парад, при това не особено интересен.
— Ако позволите на Бетамин и мен… — почна Бетамин, но Джолайн само я погледна хладно през рамо и сеанчанката кротна и сведе очи към ръцете си, стиснали юздите. Сета се подсмихна боязливо, но усмивката се смъкна от лицето й пред погледа на Джолайн.
— Първи ред! Стреляй!
Мат завъртя очи към небесата и измърмори молитва, която наполовина си беше ругатня. Проклетите жени не се чувствали застрашени!
— Втори ред! Стреляй!
Талманес вече бе влязъл в обхват и възвести появата си със залп от четири хиляди лъка, от триста крачки разстояние — стрелите изчистиха доста седла. Скъси разстоянието и хората му стреляха отново. И пак. Вражеските редици се разбъркаха, явно обзети от паника. Някои обърнаха конете и препуснаха срещу бойците на Талманес със снише-ни пики. Други започнаха да отвръщат на пороя от стрели със своите. Повечето обаче продължиха напред.
— Строй се в каре! — изрева Мандевин миг преди Мат да си отвори устата. Дано само да не беше адски закъснял.
Бандата обаче беше обучена добре. Мъжете по фланговете затичаха назад невъзмутимо, все едно че стрелите изобщо не дрънчаха по шлемовете и броните им. Някои падаха. Трите редици във фронта обаче не се огънаха, строиха се в каре с Мат в центъра. Мусенджи и другите мъже от Смъртната стража бяха извадили мечовете, а огиери-те размахваха дългите си брадви.
— Прашкари! — изрева Мандевин. — Стреляй! Първи ред, на запад! Стреляй!
Прашкарите на западната редица надигнаха прашките, опряха кожените цилиндри до бавно димящите фитили между зъбите си и с поредния залп на арбалетите развъртяха прашките. Черните цилиндри изхвърчаха на над сто крачки и западаха сред връхлитащите конници. Прашкарите вече пак въртяха
