Мършавият гвардеец отвори едното крило и го задържа, за да влезе престаряла слугиня със сребърен поднос с две високи златни кани за вино и чаши от синия порцелан на Морския народ. Рийни сигурно се бе колебала колко души ще присъстват. Крехката женица стъпваше бавно, за да не се килне тежкият поднос и да падне нещо. Елейн преля потоци Въздух да поеме подноса, но тутакси ги остави да се разсипят. Ако напомнеше на женицата, че не може да се справи с работата си, щеше само да я направи още по-уязвима. Така че й се усмихна и й благодари. Старицата също се усмихна, явно зарадвана, и се поклони, щом остави подноса.
Диелин се появи веднага след слугинята, енергична както винаги, отпъди я, направи кисела гримаса над съдържанието на една от каните — пак козе мляко, въздъхна Елейн — и си наля чаша от другата. Явно се беше задоволила само да си измие лицето и да се среши — тъмносивата й рокля за езда с голямата кръгла сребърна игла с „Бухала и дъба“ на Таравин на шията й все още бе с полузасъхнали петна кал по полите.
— Тук нещо ужасно не е наред — почна тя и разклати виното в чашата, без да отпива. Около очите й се сбраха бръчици. — Вече не помня колко пъти съм била в този дворец, а днес се загубих два пъти.
— Знаем — отвърна Елейн и набързо обясни какво бяха разгадали и какво смята да направи. С малко закъснение запреде преграда срещу подслушване и не се изненада, щом усети как сплитът се вряза в сайдар. Тази, която подслушваше, поне щеше да я жегне. Малко жег-ване, след като бе вложена толкова малко Сила, че не я беше усетила. Но сигурно имаше начин следващия път да ги жегне здраво тия подс- лушвачки.
— Може пак да се случи — рече Диелин. Тонът й бе спокоен, но тя облиза устни и отпи от виното, все едно че устата й изведнъж бе пресъхнала. — Хм. Е, добре. Като не знаеш какво го е причинило и не знаеш дали ще се случи пак, какво да правим?
Елейн я зяпна. Ето че за пореден път някой си мислеше, че има отговори, а тя нямаше. Но пък нали това означаваше да си кралица. Хората винаги очакват от теб да имаш отговор, да го намериш. Това означаваше да си Айез Седай.
— Не можем да го спрем, така че ще трябва да живеем с това, Диелин, и да се постараем хората да не се наплашат прекалено. Ще съобщя какво се е случило, това, което знаем, и ще накарам другите Сестри да направят същото. Така хората ще разберат, че Айез Седай са наясно, и това би трябвало донякъде да ги успокои. Малко. Пак ще са уплашени, разбира се, но не толкова, колкото ако не кажем нищо.
На самата нея й се струваше доста неубедително, но Диелин изненадващо се съгласи, без никакво колебание.
— И аз бих предложила да не се прави нищо друго. Повечето хора си въобразяват, че Айез Седай могат да се справят с всичко. Това би трябвало да е достатъчно при тези обстоятелства.
И кога разбраха, че Айез Седай не могат да се справят с всичко? Че тя не може? Е, добре. Река, която щеше да преброжда едва когато стигне до нея.
— Вестите добри ли са, или лоши?
Преди Диелин да успее да отговори, вратата отново се отвори.
— Чух, че лейди Диелин се е върнала. Трябваше да ни повикаш, Елейн. Все още не си кралица и не обичам да криеш тайни от мен. Къде е Авиенда? — Каталин Хевин, хладноока и неуправляема млада жена — момиче всъщност, все още на месеци от пълнолетието си, но настойникът й я беше оставил да се оправя сама — беше горда до ноктите на краката, вирнала високо пълната си брадичка. Разбира се, това можеше да се дължи на голямата емайлирана игла със Синия глиган на Хевин, красяща деколтето на синята й рокля. Беше започнала да се държи почтително към Диелин, макар и малко нащрек, скоро след като започна да дели общо легло с нея и Сергейз, но с Елейн държеше на всички привилегии на един Велик трон.
— Всички го чухме — каза от вратата Конайл Нортан. Слаб и висок, с червено копринено палто, с весели очи и нос като орлов клюн, той, виж, вече бе навършил пълнолетие — от няколко месеца беше на шестнайсет. Стъпваше с наперено нехайство и галеше твърде Нежно дръжката на меча си, но в това нямаше нищо лошо. Само момчешката му надутост бе малко неприятна черта у един Върховен трон. — Никой не можеше да чака да чуем кога Люан и другите ще се присъединят към нас. — Разроши косите на двете по-малки момчета с него, Перивал Мантеар и Бранлет Джилиард, а те го изгледаха сърдито и ги заоправяха с пръсти. Перивал се изчерви. Нисичък, но вече хубавец, той беше най-малкият, на дванайсет. Бранлет бе само с година по-голям.
Елейн въздъхна. Не можеше да им каже да напуснат. Можеше и деца да са повечето — може би всички, предвид поведението на Конайл — но все пак бяха Върховните тронове на своите Домове, наред с Диелин, най-важния й съюзник. Но жалко, че не можеше да разбере как са научили за целта на пътуването на Диелин. Трябваше уж да се пази в тайна, докато тя не разбере какви вести носи Диелин. Още една задача за Рийни. Витаещите слухове, неподходящите слухове можеше да са също толкова опасни като шпионите.
— Къде е Авиенда? — настоя Каталин. Странно, колко увлечена беше по Авиенда. Омаяна щеше да е по-точната дума. Дотам, че настойчиво се беше опитвала да накара Авиенда да я учи да борави с копие!
— Е, милейди, кога ще се присъединят към нас? — попита отново Конайл, щом спря до масата да си налее вино.
— Лошата новина е, че няма да се присъединят — отвърна спокойно Диелин. — Добрата е, че всеки от тях е отхвърлил поканата на Аримила. — И се окашля силно, щом Бранлет посегна към каната. Бузките му се изчервиха и той вдигна другата кана, все едно че през цялото време бе имал предвид точно нея. Може да беше Върховният трон на Дома Джилиард, но все пак бе още момче въпреки меча на бедрото си. Перивал също носеше меч — влачеше се по плочките на пода и изглеждаше твърде голям за него, — но вече си беше налял мляко. Каталин си наля вино и се ухили на малките, усмивка на превъзходство, която бързо се стопи, щом забеляза как я гледа Диелин.
— И тая репичка ти наричаш „добра новина“? — възкликна Бир-гит. — Огън да ме гори! Носиш ни проклета мършава катерица и я наричаш телешки бут.
— Язвителна, както винаги — сухо отвърна Диелин.
Двете се гледаха с гняв, Биргит — стиснала юмруци, а Диелин опипваше камата на колана си.
— Без караници — пресече ги с остър тон Елейн. Ядът по връзката помогна. Понякога се боеше, че двете може да стигнат до бой. — Няма да търпя караници точно днес.
— Къде е Авиенда?
— Замина, Каталин. Какво друго разбра, Диелин?
— Къде замина?
— Далече — отвърна кротко Елейн. Сайдар или не, искаше й се да й отпери един шамар. — Диелин?
Възрастната жена отпи от виното си, за да прикрие отстъплението си в мълчаливия двубой с Биргит. Пристъпи до Елейн, вдигна сребърната фигурка с меча, завъртя я в ръката си и я остави.
— Емлин, Арател и Пеливар се опитаха да ме убедят да заявя претенция за трона, но не бяха толкова настойчиви като в предишния ни разговор. Вярвам, че почти ги убедих, че няма да го направя.
— Почти? — Биргит вложи цял товар насмешка в тази едничка дума. Диелин подчертано я пренебрегна. Елейн се намръщи на Биргит и тя пристъпи неловко от крак на крак и почна да си налива вино. Хм, удовлетворително. Нещо се получаваше, и дано да продължеше да действа.
— Милейди — каза Перивал и с дълбок поклон поднесе на Елейн пълна чаша. Тя му се усмихна мило, преди да я вземе. Козе мляко! Светлина, започваше да го мрази!
— Люан и Абеле бяха… уклончиви — продължи Диелин, загледана навъсено в мъжа с алебардата. — Струва ми се, че клонят към теб. — Не изглеждаше много убедена обаче. — Напомних на Люан, че ми помогна да задържа Неан и Еления, още в началото, но едва ли свърши повече работа, отколкото с Пеливар.
— Значи може би всички изчакват Аримила да спечели — сърдито измърмори Биргит. — Ако оцелееш, ще се обявят на твоя страна срещу нея. Ако не, някоя от тях ще заяви претенцията си. Елориен е следващата по право след теб, нали?
Диелин свъси вежди, но не отрече.
— А Елориен? — попита тихо Елейн. Сигурна беше, че вече знае отговора. Майка й бе заповядала да
