срам да изгубим късмета на Бандата от шепа диваци.
Мат се окашля.
— И на мен май така ми се струва. — Сцената с айилците, нахълтващи в палатката му, се върна в ума му и той потръпна. Защо, в името на Светлината ще искат айилците да го убият? Това си имаше обяснение — сигурно бяха Шайдо. Но как бяха минали през целия лагер?
Той се върна при шатрата си. Дългите прорези по стените, през които бяха нахълтали айилците, трептяха под лекия ветрец. Той въздъхна и понечи да се върне при одеялото си в шубрака, но се поколеба. Онзи шум, който го бе предупредил… Друг айилците не бяха предизвикали. Ни звук, ни шепот. Една безплътна сянка щеше да вдигне повече шум от един айилец. Какво беше тогава?
Подпирайки се на копието, той закуцука около шатрата и заоглежда земята. Не беше сигурен какво точно търси. Меките айилски чизми не бяха оставили следи, които да може да различи на светлината на фенера. Две от въжетата, крепящи палатката, висяха прерязани, но… Той остави фенера на земята и заопипва въжетата. Онзи звук можеше да е срязването на изпънатите въжета, но нямаше никаква причина да се срязват, за да се проникне вътре. Нещо в ъгъла на срезовете, в начина, по който се свързваха в права линия, привлече вниманието му. Вдигна отново фенера и се огледа. Един жилав храст недалече от шатрата беше подрязан от едната страна, тънките клонки с малки листенца лежаха по земята. Много изрядно подрязани, съвършено гладко, отсечените краища на клоните бяха сякаш рендосани от дърводелец.
Мат настръхна. Една от онези дупки във въздуха, които използваше Ранд, беше отворена тук. Не стига че айилците се бяха опитали да го убият, но бяха изпратени от някой, който може да отваря един от тези… Прагове, както ги наричаше Ранд. Светлина, щом не беше в безопасност от Отстъпниците с цялата Банда около него, къде тогава щеше да е в безопасност? Да не говорим, че следващия път можеше да се окажат сто тролока, или хиляда, вместо шепа айилци. Дали беше толкова важен за такова усилие? Ако вземеха да решат, че е твърде важен, следващия път можеше да му дойде и някой от Отстъпниците. Кръв и пепел! Той никога не беше молил да става тавирен, никога не беше искал да се връзва за проклетия Прероден Дракон.
Шумът зад гърба му го сепна и той се извърна и замахна с копието. Успя да спре едва в последния момент. Олвер изрева и падна на гръб, облещил очи в острието.
— Какво, в името на проклетото Гърне на ориста, търсиш тук? — сопна му се Мат.
— Аз… аз… — Момчето млъкна и преглътна. — Казват, че петдесет айилци са се опитали да ви убият докато сте спали, лорд Мат, но вие сте ги изпреварили и сам сте ги убили, и аз исках да видя дали сте добре и… Лорд Едорион ми купи нови обувки. Вижте. — И той вдигна обутия си крак.
Мат изсумтя и дръпна Олвер за мишницата, за да го изправи.
— Не това имах предвид. Защо не си в Мероне? Едорион не намери ли някой, който да се грижи за теб?
— Тя искаше само парите на лорд Едорион, не мен. Имаше си шест свои деца. Господин Бурдин ми дава много да ям и единственото, което трябва да правя, е да храня и поя конете му, и да ги чистя. Това го обичам, лорд Мат. Само че не ми дава да ги яздя.
Окашляне.
— Прати ме лорд Талманес, милорд. — Нерим беше нисък дори за кайриенец, мършав сивокос мъж с дълго лице, чието изражение сякаш говореше, че в момента всичко е много лошо и че в бъдеще този ден може да се окаже един от най-добрите. — Да ме прости милорд, че го казвам, ама тия кървави петна по долните дрехи на милорд никога няма да се махнат, но ако милорд ми позволи, мога да позашия малко разкъсаното по милорд. — Носеше под мишница кутия с шивашки принадлежности. — А ти, момче, донеси вода. И не ми отвръщай. Бягай да донесеш вода за милорд, бързо! — Нерим съчета вдигането на фенера с поклон. — Ако благоволи милорд да влезем вътре? Нощният въздух е лош за раните.
Много скоро Мат се озова проснат до постелята си — „Милорд едва ли иска да си окървави одеялата“ — и се остави на Нерим да му подсуши раните и да го кърпи. Талманес беше прав — изобщо не ставаше за шивачка. Но в присъствието на Олвер не му оставаше нищо друго освен да стисне зъби и да търпи.
За да разсее ума си от иглата на Нерим, Мат посочи оръфаната торбичка, провиснала на рамото на Олвер и изпъшка:
— Какво имаш в нея?
Олвер притисна парцалената торба до гърдите си. Сега определено беше по-чист от преди, макар и не по-хубав. Обущата му изглеждаха здрави, а вълнената му риза и гащи — нови.
— Моя си е — заоправдава се момчето. — Нищо не съм откраднал. — После Олвер отвори торбичката и заизважда нещата от нея. Резервният чифт панталони, другите две ризи и малкото чорапи не представляваха интерес за него, но останалите неща заизрежда: — Това ми е перото от червен ястреб, лорд Мат, а това камъче е досущ с цвета на слънцето. Вижте! — Добави и една кесийка. — Имам няколко медника и един сребърен петак. — Навито парче плат, завързано с канап и дървена кутийка. — Играта ми на „Змии и лисици“: баща ми ми я направи; сам начерта дъската. — За миг лицето му се сгърчи, после той продължи. — А вижте, в този камък има рибешка глава. Не знам как се е озовала там. А това ми е корубата от костенурка. Синьо-черна костенурка. Виждате ли шарките?
Мат трепна от особено грубия бод на иглата и протегна ръка да опипа с пръсти увития плат. Май щеше да е по-добре да диша през носа. Странно се държаха тези дупки в собствената му памет; спомняше си как се играе на „Змии и лисици“, но не помнеше да е играл някога.
— Много хубава коруба от костенурка, Олвер. И аз си имах навремето. Само че от зелена костенурка. — Посегна за кесията си и измъкна две златни кайриенски крони. — Добави тия в кесията си, Олвер. На един мъж винаги му трябва малко злато в джоба.
Олвер започна да прибира вещите си в торбата.
— Аз не прося, лорд Мат. Сам мога да си заработя вечерята. Не съм просяк.
— Не съм казал, че си. — Мат бързо затърси някакъв повод да плати на момчето двете крони. — Аз… трябва ми някой, който да ми носи съобщенията. Не мога да помоля някой от Бандата — всички са много заети с войниклъка. Разбира се, ще трябва да се грижиш сам за коня си. Не мога да кажа на някой друг да го прави вместо теб.
— Ще си имам мой собствен кон? — възкликна невярващо момчето.
— Как иначе. И още нещо. Казвам се Мат. Ако още веднъж ме наречеш лорд Мат, ще ти вържа носа на фльонга. — След което изрева и подскочи. — Да те изгори дано, Нерим, това е крак, да му се не види, не говежди бут!
— Щом милорд казва — измърмори Нерим, — значи кракът на милорд не е говежди бут. Благодаря ви, милорд, че ме уведомихте.
Олвер заопипва колебливо носа си, сякаш обмисляше дали наистина може да се завърже на фльонга.
Мат отново се отпусна със стон. Сега се беше нагърбил и с грижите за едно хлапе, без при това да му направи никаква услуга — не и ако се окажеше наблизо следващия път, когато Отстъпниците се опитат да понамалят броя на тавирен по света. Ако питаха него, той смяташе да стои настрана от белята и по- надалечко от опасността, докато не остане ни един Отстъпник.
Глава 23
Да разбереш едно послание
Когато пристъпи в стаята, Грендал успя да не зяпне от изненада, но все пак роклята й от стрейд за миг придоби мъртвешки черен цвят, преди да успее да се овладее и да й възвърне мъгливото синьо. Самаил се беше потрудил да накара всекиго да се усъмни, че това помещение се намира във Великия дом на Съвета в Иллиан. Макар че, от друга страна, щеше много да я изненада, ако някой друг освен него можеше да проникне неканен толкова навътре в покоите на „лорд Бренд“.
Въздухът беше приятно прохладен — в единия ъгъл се издигаше кухият цилиндър на обменителя. Светещите кълба, ярки и стабилни, стояха малко непривично върху тежките златни свещници, но пък излъчваха много по-добро осветление от разните свещи и лоени светилници. На камината бе поставена малка музикална кутийка, извличаща от паметта си тихите жилки на звукоскулптурата, най-вероятно нечувани извън тази стая от над три хиляди години. А по стените имаше картини.
Тя спря пред „Темпо на безкрайността“ на Церан Тол. Не беше копие.
